Анализи върху творчеството на Никола Йонков Вапцаров

  •  

                                      “Песен за човека” – Никола Вапцаров

     

        Лириката на Никола Вапцаров е художествена проекция на суровото, динамично съвремие на поета – “епоха на дива жестокост,/ препускаща лудо напред”. Текстовете му очертават контурите на урбанизираното пространство на града, в което човекът повежда най-драматичната схватка – с живота – “озъбено, свирепо куче”. Изходът от този двубой е предначертан – победата принадлежи по право на човека, успял да съхрани и отстои нравствените ориентири – вярата, надеждата, любовта, като противодействие на тъмните страсти на всекидневието. Човекът е изключително важна категория в поезията на Вапцаров; чрез нея се осмисля светът, откриват се основанията за съществуването. Към човека Вапцаров се отнася с обич, лишена от сантименталност, от покровителство, унизяващо човешкото достойнство. Обичта е познание и разбиране, вяра във възможностите на обикновената личност да се променя към добро, да прави своя избор, дори когато е стигнала пределите на падението.

        Обичта-вяра в човека предопределя поетическите внушения на стихотворението “Песен за човека”. Заглавието вписва текста в “песенния” свят на Вапцаров, задава обвързаността на творбата със заглавието на цялата стихосбирка – “Моторни песни”, както и с конкретния цикъл – “Песни за човека”. Песента е митологема, извечен символ на духовното, на изповедното; чрез нея обикновено-битийното става празнично, естетическо; песенността насища лирическия текст с изключителни стойности. Видяна в българската литературна традиция, песента заявява и връзката певец-общност, тя приобщава към себе си слушащите, чрез нея се постига единение. Заглавието на Вапцаровия текст напомня и Яворовото “Песента на човека”, като впечатление прави промяната на предложната връзка. Заглавието на Яворов чрез предлога “на” интериоризира песенното в субективното; то задава, за да бъде доразгърнат впоследствие свръхтрагизмът на затвореното живеене. Вапцаровият текст екстериоризира песенното, той търси връзката с другите, отваря възможностите на диалога, на приобщаването.

         Самият текст е изграден върху диалогичния принцип; подобно на други свои творби и тук поетът прибягва към комуникативната схема на спора: “Ние спориме/ двама със дама...”. Заедно с гласа на лирическия говорител е въведен и втори лирически глас – на опонента – гневната дама. Още в началото е заявена и темата на спора / тема и на целия текст/ - “Човекът във новото време”. Диалогичната форма проблематизира темата, поставяйки въпросите за смисъла на човешкото битие, за човешката същност в пряка обвързаност с времето. Лирическият говорител и дамата представят две различни позиции, две ценностно маркирани разбирания за човека. Позицията на дамата е израз на омразата и озлоблението към човека; тя персонифицира нетолерантната същност на съвременния свят, който е обрекъл съгрешилия човек и изключва възможността от промяна: “Аз мразя човека./ Не струва той вашта защита”. Аргументите на дамата се основават на нещо прочетено, на теорията; нейното слово преразказва: “Аз четох как някой/ насякъл с секира/ насякъл сам брат си, човека”. Дамата извежда конкретния пример до обобщение на човешката природа – злото е в самия човек, подвластен на жестокостта и инстинкта. Неслучайно основно място в нейния разказ заема братоубийството – Каиновият грях, първото човешко престъпление. То е достатъчно основание да се отрече цялата човешка същност. Неубедителността на дамата като участник в спора е подчертана чрез жестовете – “ тропа, нервира се, даже проплаква”. Различно е речевото поведение на лирическия говорител. Той разчита на друг тип въздействие – подкупващата простота на интимното заговаряне, при което истината се ражда не от сблъсъка, а от разбирането, съпричастието. Сблъсъкът ражда истерията, убеждаването на всяка цена води до проповедта; заговарянето “полека, без злоба, човешки” е начин да се излезе извън закодирания морал на проповедите, да се направи слушателя съмишленик.

        Словото на лирическия говорител е убедително, защото е лишено от сухотата и дидактичността на теорията; основава се на аргументи от всекидневния опит. То сътворява едно битие, проследявайки “ставането” на човека. И неговият разказ има за отправна точка човешкото падение – кражбата и отцеубийството. Престъплението в този случай е още по-страшна проекция на жестокостта, на нечовешката стихия – глаголните форми “подушил”, “затрил” бележат отстъплението от човешкото, нравствената деформация. Тежкият грях изисква възмездие: “ала във съдът/ не потупват по рамото,/ а го осъждат на смърт”. С попадането в затвора обаче приключва “историята” на човешката деформация и започва “историята” на пробуденото достойнство, на човечността: “Но във затвора попаднал на хора/ и станал/ ч о в е к”. С противоположното “но” се полага началото на преосмислянето на собствената индивидуалност, на прозрените истини: “Не стига ти хлеба,/ залитнеш/ от мъка/ и стъпиш в погрешност на гнило”. Причините за падението са потърсени не само в самия човек, но и в света “вън”. Мотивът за недостигащия хляб / откриващ се и в “Горки”, в “Не бойте се, деца”/ насочва към един социално обусловен “ред”, който не само обрича човека на недоимък, но и го лишава от дълбоките екзистенциални потребности. Осмислил своята “тежка,/ човешка,/ жестока,/ безока/ съдба”, героят достига до познанието: “Ех, лошо,/ ех, лошо/ светът е устроен!/ А може, по-иначе може...”. В затвора – съдържащ в себе си и значенията на страдание, урок, познание, се ражда зрящият човешки дух, “злодеят злосторен” се изправя пред нови ценностни хоризонти. Инерцията на живота е преодоляна – чрез песен: “Тогава запявал той/ своята песен,/ запявал я бавно и тихо”. Песента става знак на възродената духовност; тя е израз на вярата, надеждата и обичта. С тази песен героят живее последните мигове – той няма време да започне отново, но има време да умре човешки, достойно.

         Преображението в “Песен за човека” се е случило, но то трябва да бъде проверено, доказано. Неслучайно това става на територията на екзистенциалното, в миговете на максимално емоционално и психологическо напрежение. Както в други Вапцарови текстове и тук изборът се отстоява в гранична ситуация – ситуация, в която човекът е изправен пред лицето на смъртта. В мига, в който героят е поведен към бесилото, новото като че ли е на път да се пропука, да отстъпи пред инстинкта, пред страха: “Онзи в леглото/ разбрал, че живота/ е свършен за него,/ и в миг/ скочил, избърсал потта от челото/ и гледал с див поглед/ на бик”. Колебанието обаче е моментно – светлината в душата побеждава телесния мрак. Кулминацията на победилата духовност не се случва в затвора с неговите мрачни ъгли, а навън, на двора, над който “се къпела с блясък звезда”. В “Песен за човека” на границата между живота и смъртта пространството е организирано по вертикала: затвор – небе, звезди. То е ценностно маркирано – “долу” е непроницаемото, пространството на несвободата, на тъмнината; “горе” е неограниченото, наднационално пространство на светлината. Звездите – символ на надеждата, на вечното, неумиращото, съучастват в извисяването на героя. Неговият поглед е отправен към зората, той вижда вече далеч отвъд себе си. Собствената му “безока” съдба се “изгубва” в безпределието на пролетно-съзидателното време: “Но белким се свършва/ със мен?/ Живота ще дойде по-хубав/ от песен,/ по-хубав от пролетен ден...”.  Вярата е изказана чрез песента. С нея героят надмогва смъртта, прониква във вселенното пространство, оживява го, изпълва го с възхита: “Усмихнати чули звездите отгоре/ и викнали: “Браво, човек!”. Организацията на художественото пространство, звездите, песента напомнят Ботевата балада “Хаджи Димитър”, в която смъртта е вечен живот. Поетическата картина в Ботевия текст /”Настане вечер...”/ откроява вечността, повторителността, всевалидността на идеята. Метафората в “Песен за човека” очовечава вселенното пространство, създава поетически ореол на героя. Вапцаровият текст настоява за единичността на събитието, за конкретна, дори интимна връзка на лирическия персонаж с природното пространство. Героят на баладата е възхвален и чрез песента - ”и певци песни за него пеят” – подсилва се идеята за вечност. Символът на песента, изключително многозначен и у Ботев, и у Вапцаров, в случая алюзира памет за юнака, извежда не само моралния, но и естетическия аспект на подвига. В контекста на “Песен за човека” песента също съизразява възхвала, но не за някакъв подвиг на героя, заслужаващ вечен живот, а за постигнатото състояние на хармония, на единение със света – света на неговия опит, на неговата мъдрост и доброта. Песента е възхвала и признание на екзистенцирането в противовес на биологичното съществуване. Тя е персонална позиция / ”запявал той своята песен”/, изисква, настоява за своята вечност. Песента е противопоставяне, неприемане на смъртта. Това противопоставяне кореспондира с “Вяра” – “Свалете!/ Свалете!/ По-скоро свалете/ въжето, злодеи!”. Връзката между двата текста е в начина на изображение на насилствено отнет живот. Въжето и в двата случая означава прекъснати връзки. Във “Вяра” дори хипотетичната смърт извиква бурна емоционална реакция. В “Песен за човека” негодувание няма. Смъртта е действителен край. Представена е привидно безстрастно, констативно: “Нататък е ясно. Въжето/ изкусно/ през шията, после/ смъртта”. Последното тайнство в тези стихове е лишено от тайнственост, превърнато е в обикновен случай. Неуместната употреба на наречието “изкусно” / откроено и обособено в стих/ създава едва доловима ирония към едно абсурдно битие, в което убийството е занаят; наречието провокира размисли за хумонността. На смисъла на този поетически момент противостои идеята за надмогването на смъртта чрез песента – “Но там, в разкривените,/ в сините устни/ напирала пак песента”. Деиктичната форма “там”, заедно с “разкривените, сините устни” насочва към грозотата на смъртта, към нейната неотвратимост. Но “напирала” – като семантика и като граматическа форма, като персонифицираща метафора опровергава края. Съчетана с “пак”, песента  обезсмисля биологичния акт на смъртта . Преизказността в лексемата “напирала” създава приказката, извисява живота, но не като буквално пребиваване на този свят, а като духовна енергия, като човечност.