Анализ на 'Тавански спомен' - Валери Петров

  •  

     

    Анализ на поемата „Тавански спомен” от Валери Петров

     

     

    Темите за любовта и раздялата са вечни за световната литература. Това е нещо, което се случва навсякъде по света безброй пъти, но което всеки човек открива за пръв път. Читателя също е преживял трепетите на първата любов. За пръв път е преоткривал света с очите на влюбения. Бил е щастлив, но също като героя на Валери Петров, е изпитал разочарованието на загубената обич. По този начин се налага една прастара мисъл за вечното старо-ново тайнство на любовта.

    В поемата „Тавански спомен” Валери Петров „разказва” историята на една любов и една раздяла; разкрива психологическите си наб­людения и философските си мисли в дел­ничен любовен сюжет. Поемата е написа­на през 1939 г. с първоначално заглавие „Далечен джаз”. Лирическият герой е с нежна и романтична душа, способен е на истински чувства. Първата любов го връхлита и отнася в един приказно романтичен свят, далеч от сивото всекидневие. Тук любовната история, за раз­дялата на двамата влюбени, се разказва с тъжен смях.

    Лирическият герой е още ученик и любовта, за която разказва, е вероятно първата му любов, но това не му пречи да бъде насмешен и ироничен към самия себе си. И тук Валери Петров сякаш пародира патетичните излияния на много разпространената любовна лирика. Той не понася патетичността, както и пря­ко поднесените драматичност и трагичност на ежедневието.

    Поемата е композирана от седем части, които са свързани помежду си от лирическия разказ. Така Валери Петров не показва пряко душевните преживявания на лирическия герой, а ги внушава косвено, като дава възможност да се започне разговор между героя и читателя. Авторът прави съпричастен читателя към разказаната история за любов и раздяла, а той през цялото време има чувството, че гледа стар познат филм. Сюжета представя момент от баналното всекидневие. Лирическият герой е движен от физическата необходимост да извади балона от „стария лелин гардероб” към духовната необходимост - да се осъзнае мисълта , че любовта си е отишла. Във всяка част текстът непосредствено описва възстановената от спомена „ланшна история”.

    Ли­рическият герой си спомня подробности от своята младежка любов, когато чувства­та му вече са изкристализирали в спомени; когато са се отдалечили от неговото настояще. А в поемата, споменът възкресява вре­мето, през което сърцето на лирическия ге­рой е биело „гръмко в гърдите от силна любов; когато е пишел любовни писма „с хиляди целувки върху всеки лист, и когато с „розови очила” е възприемал целия свят. Той се обръща към момичето, което тогава е обичал, за да си припомнят заедно време­то на щастливата си влюбеност:

    Помниш как поскърцваха стълбичките дървени?

    Помниш как мечтите ни тихо се намериха

    в малката ми стаичка, цялата във прах?

    Лирическият герой възкресява в „таванс­кия си спомен” процеса на охлаждане на пламенните чувства, процеса на омръзване между двамата млади влюбени; възкресява и техните еднообразни делници, които с ба­налността и скуката постепенно похабяват любовта. Възторгът на чувствата изчезва от всекидневното повторение на срещите между двамата, „усещащи един от друг умора. Лирическият герой подробно обяснява защо срещите им стават празни и скучни; алеите, по които вървят, им изглеждат глу­пави, а таванската им стая -хладна и непри­ветлива. Те двамата сякаш вече всичко са си казали и нищо повече не им е интересно и вълнуващо, когато са заедно:

    И тръгнахме по улиците стари,

    по пролетните сухи тротоари,

    извити без начало и без край.

    Вървяхме все по същите маршрути

    със същи спирки, в същи брой минути

    като квартален остарял трамвай.

    Ежедневните преживявания на героите в поемата са пресъзда­дени в спомена на натъжения лирически герой, който възкресява миналото на фона на бедния и скучен градски пейзаж. И колкото по-конкретни са спо­мените, толкова по-мъчително е еднооб­разието между двамата влюбени, които познават мислите и думите си, „шапките и парфюмите си. У тях се засилва тъгата от изчерпаната им любов. Влю­бените тук се движат заедно по едни и съ­щи неинтересни места, гледат повторно ед­ни и същи глупави и банални филми. Те си омръзват помежду си, защо­то животът им е скучен, защото нямат но­ви, обогатяващи ги впечатления, а и защо­то са твърде млади и еднообразието бързо им омръзва.

    В тази поема има автобиографизъм. Ва­лери Петров е преживял подобна раздяла с момичето, в което е бил влюбен, и много лични свои настроения претворява чрез ге­роите си в поемата. Лирическият герой тук се чувства уморен и остарял преждевре­менно от баналностите на своя живот.

    Двамата с момичето вървят „тъжни и по­сърнали в празничния ден, който им из­глежда безсмислен. Предчувствайки наб­лижаващата раздяла, героите изпитват мъ­ка, но не са в състояние да възстановят за­губеното си щастие на влюбеност и радост. Душевното състояние на лирическия герой след раздялата остава тъжно, а споменът от миналата любов, вместо да избледнява, става все по-осезателен. Героят започва да разбира, че няма да може да забрави тази своя любов и това момиче, което истински е обичал. Колебанията му се обясняват с младежката му неопитност и несигурност. Времето след окончателната раздяла му но­си изненади - предчувствие, че е станала грешка, че между тях връзката е била силна и затова той не може да я забрави. Дори напротив, той все по-често се пита: „Но да­ли наистина туй беше края?. И в мигове на мълчаливи колебания поетът намира игри­ви начини да изрази настроенията на своя герой:

    Нещо ме ядосва, но какво — не зная.

    Може би балтона?Може би бонбона,

    който тъй е сладък, че почти горчи.

    Старият балтон, намерен на тавана, ос­таналия в джоба бонбон от времето на „изчерпанаталюбов, са конкретните де­тайли, които превръщат в игра тъжната си­туация на преждевременно разделилите се влюбени. На мястото на отлетялата любов се настанява празнотата. Кулминация на отчуждението е мълчанието между двамата. Думите са станали фалшиви и напълно познати и скучни, а мислите летят към някакво далечно, неизвестно, но спасително „пълно с рифове море”.

    Чрез силата на силовия контраст Валери Петров внушава на читателя идеята, че животът има двойна същност: любов-раздяла, истинска страст-разочарование, делник и празник.

    В ретроспекцията спомените оживяват чрез дребните неща, чрез нез­начителните на пръв поглед детайли, ко­ито отключват в съзнанието някогашния любовен екстаз и поливащата го с хладен душ самоирония. От двата потока, на ли­ричното и на ироничното, изплуват и се възприемат в отредения им от лиричес­кия герой двойствен план някогашните чувства, сънища, писма и Клетви за вечна вярност:

    ...Ах, писмата стари,

    писани небрежно сред черновки четири,

    с хиляди целувки върху всеки лист,