Анализ на стихотворението 'Ръцете'

  • “Ръцете”

    Елисавета Багряна

     

     

    Лириката на Елисавета Багряна е наситена със сетивност, която разгръща пред читателя представа за живот, вечно пулсиращ, в движение, в случване. Дори, когато мисълта я води към неразгадания въпрос за смъртта, стиховете и звучат като красива песен за живота.                     Стихотворението “Ръцете” прозвучава като мелодия за покоряващата нежност, сила и власт на женствеността и за стъписването пред вечната загадка на отнемащата всичко смърт.                    Творбата кореспондира със стихотворението “Вечната”, в което също е въведен образа на мъртвата жена и въпросът за безпощадността на смъртта, но във втората част на творбата в опозиция е разгърната представата за новоосъществения чрез детето живот. Той е видян като вечен кръговрат, в който смъртта е начало на нов живот. Докато в стихотворението “Ръцете” финалът остава отворен към изпълненото с трагика прозрение  за края, който като че ли обезсмисля всичко. Но това внушение върви заедно с друго, подчертано чрез контраста между живото и лишено от живот тяло. Налага се като по-силен апотеозът на красотата и неведомата магия на вечната женственост.                       Самото заглавие извежда на преден план образа на ръцете. За лириката е характерно представянето на човешкото чрез части на тялото. Най-често сърцето говори, плаче, приема, страда, но този образ се мисли като емблема, символ. Докато образът на ръцете  едновременно завладява със конкретната си сетивност и пластичност и заедно с това е израз на невидимите душевни движения.                Стихотворението е издържано в третоличен поетически изказ даващ възможност за съзерцание, наблюдение, описание:

    Ето ръцете-с блестящо-прозирната кожа,

    с тънката, нежно синееща мрежа на вените,-                                меките, топли, магнитни ръце-обожавани,                                с толкова шепоти плахи и жарки желания,                                 с толкова топли сърца, туптящи в тях положени-                                сякаш ръце чудотворни на древна икона                                 /както ония, в сребро що обличал народът,                                 своята вяра, съдба и живот в тях положил/.  

     

             Показателният жест съсредоточен в “ето”, настоява за конкретност, видимост. Епитетите “блестящо-прозирна”, “тънка”, “нежно-синееща” алюзират ефирност. Контрастно прозвучават следващите определения “меки, топли, магнитни”. Като че ли неземното, божественото се слива в чудно съчетание с земната чувственост. Неизчерпаемата любов прави тези ръце магични. Те въплъщават и страстта и мекотата и ласката на любовта. Краят на строфата идва да обобщи смисъла на ново равнище -образът на жената е сакрализиран чрез съпоставката с икона и едновременно се подчертава, че той е синтез на вярата, съдбата и живота на един народ.                  Жената е видяна не само като въплъщение на красотата и любовта, но и като съсредоточие на сакралното и вечното в живота на родината.               Следващите две строфи изразяват чудното удивление пред красотата на жената, не като статичен образ, а в нейното движение и емоционално осъществяване. С удивително поетическо майсторство е представен своеобразен, неповторим в красотата си магичен танц на ръцете-символизиращ вечно творящата живот женственост:                              Нявга се вдигаха – лилии бели към слънцето,                              клюмваха после, обрулени клони под бурите,                               тези ръце – те познаваха трудът и умората,                                тежкото блюдо и знойния плод на живота,                               топлата, кръвна, света материнска прегръдка,                               страшния, леден досег до любимия мъртъв…         

              Красотата, волята, страданието, безконечната любов и удивителният стоицизъм като че ли правят този танц на ръцете несвършващ:                                                   Тези ръце – те държеха невидими тайнства,                              тънките пръсти завързваха пламенни възли –                               нявга на тях се любовните пръстени нижеха,                                сякаш неземно горящи мистични звена.                                 Ето ръцете, в чиято верига трептяща                                бягство не жаждаха, волност затрита не диреха… 

     

            Удивлението отвежда емоцията на лирическия субект отново към идеята за мистичното, сакралното. Образите на възлите, пръстените, веригата са контекстуални синоними, символ на завършеност, пълнота, хармония. Сякаш жената в своето свещенодействие осъществява онази свобода, която се реализира в самата любов и чрез нея. Поетесата диалогизира със собствените си многократно изречени идеи за “волност”, “бягство”, стига до обобщение, че лирическата героиня не се нуждае от него, тя чувства своята пълнота в магическия танц на любовта, “мистично звено”, свързващо земята и небесната вечна освободеност.                        Финалът на стихотворението е наситен с болка и трагичен въпрос за смисъла на живота.  Изразите “безразлично спокойни”, “безразлично самотни”, подчертават болката сякаш самата любов незнайно къде е изчезнала. Повтарящият се епитет “самотни”, допълнен от съпътстващите го “безпомощни”, “празни” откроява странното усещане за нелепия край на един танц на всеотдадеността.                             Стихотворението “Ръцете”е една истински вълнуваща песен за магията и красотата на любовта и женствеността, вплетена в трагичната мелодия на осъзнаването на абсурда и загадката на безпощадната смърт.

     

     

     

     

     

    ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА - „РЪЦЕТЕ”
    ПОЕТИЧНИЯТ ОБРАЗ НА МАТЕРИАЛЕН БИТ И ДУХОВНО БИТИЕ

    Стиховете на Багряна, понесли болните светове на духа й, в по-късните етапи от творческото развитие на поетесата отразяват мъдрото смирение на душата пред изстраданата тайна на живота. Тя е в одухотворения поетичен детайл, „притаил” зад обикновеното тихата радост от всекидневния досег на човека до собственото му духовно битие.
    В поезията на Багряна, особено в стихосбирката „Сърце човешко” (1932-1936 г.), е очертана естетическата и духовна граница между поетичните категории бит и битие. Отхвърлила ограниченията на бита в ранните си поетични търсения, поетесата се връща към битовите реалии на живота, в които открива духовното битие на емоции, чувства и размисли. Потокът на човешките дни е „затворил” кръга на живота. Радости и мъки са „изтекли” като „пясък между пръстите. Човешките ръце са докосвали духовното битие на живота, но са оставали в пряк допир до бита. Дирята на живота има двойна следа. Битово реалното и духовно битийното се сливат при срещата между раждане и смърт.
    Темата за духовното битие на живота, оставил реална следа в човешкия бит, интерпретира Елисавета Багряна в стихотворението си „Ръцете”. То е включено в поетичната книга „Сърце човешко”.
    Притихнала е човешката душа пред „отпътувалия” завинаги към света на отвъдното „дъх” на живота. Неговия прощален „поглед”, „уловен” от сключените в „предсмъртна прегръдка” човешки ръце, търси лиричният поглед на Багряна. Той е „смълчан” пред „тихата” победа на смъртта:

    Ето ръцете - с блестящо-прозирната кожа,
    с тънката, нежно синееща мрежа на вените, -
    меките, топли, магнитни ръце - обожавани,
    с толкова шепоти плахи и жарки желания,
    с толкова топли сърца в тях туптящи положени -

    Образът на човешките ръце получава самостоятелен художествен живот в мига на инобитийното смирение на духа. Човешкият бит отстъпва, за да даде право на втори живот на все още неугасналата топлина на преживяното. То „разчита” своето минало по „нежно-синеещата мрежа на вените” и „блестящо-прозирната кожа” на човешките ръце. Духовното битие на живота, скрито в „толкова шепоти плахи и жарки желания”, прозира от всеки стих на Багряна. Погледът открива вечната истина за полетите и паденията на духа, оставени от „толкова топли сърца” В реалния допир на живота до човешките ръце. Те създават усещане за красив покой на отлитащия към инобитието дух. Художественият образ на човешките ръце е обгърнат със святост, превърнат в древна, чудотворна икона:

    сякаш ръце чудотворни на древна икона
    (както ония, в сребро що облича народът,
    своята вяра, съдба и живот в тях положил).

    Живота като древен библейски завет, „положен” в човешките ръце, търси душата. Открива надбитовия, духовен смисъл на човешки обикновеното, в което е истинската вяра в живота. За поетесата това е иконописният образ на реално преживяното. Всеки човек носи „иконата” на живота, неговата святост в душата си. Роденият, получил право на живот, е вече белязан със святата му истина. Но едва в края на дните си той осъзнава смисъла му. Затова и човешките ръце стават символен знак за мъдрата святост на живота. Те са светли, боговдъхновени знаци на преживяното, чертаещи дирята на човешката съдба: