Анализ на 'Железният светлиник' от Димитър Талев

  •  

    ДИМИТЪР ТАЛЕВ

     

    ЖЕЛЕЗНИЯТ СВЕТИЛНИК

     

     

    В творческите си търсения през 50 – те години на ХХ век Димитър Талев повтаря явление, познато от Възраждането – разкрива „биографията” на събуждането, развитието на националното съзнание и борбата за независимост на българския народ. Чрез романите си писателят се противопоставя на негативното отношение към историческото минало. Творецът смята, че всичко в настоящия живот може да намери обяснение и решение в миналото. В статията си „Бележки върху историческия роман” от 1953 г. Талев твърди, че съвременните критици опростяват явленията, лишават ги от тяхната многозначителност и пълнота, като не признават смисъла и стойността на историята. Именно в историята писателят търси не само знания, но и пътищата, които водят една нация към прогрес. Тетралогията, включваща романите „Железният светилник”, „Преспанските камбани”, „Илинден” и „Гласовете ви чувам” се възприема не само като исторически, битов, социален роман, а и като нравствено – психологическо и философско съчинение за един сложен свят.

    Талев разработва традиционна тема – националното възраждане, като очертава основните проблеми: борба за самостоятелна църква, стремеж към светско образование на роден език, формиране на ново самосъзнание. Но писателят внушава, че големите процеси започват най – напред в рамките на българския дом, където отделният човек се формира като рожба на епохата, но и като неповторим индивид. Талев ясно представя обществените прослойки, придаващи автентична атмосфера на историческото време. Всяка обществена група се реализира в борба с останалите, но е в стремеж да съхрани традиционната култура, да запази специфичния си национален облик. Корените на възрожденските проявления Талев търси не само в историческо – социален, а и в културологичен аспект. Този смислов пласт е изваден паратекстово чрез епиграфите към отделните глави. Всяка от четирите части започва с мото – откъс от народна песен, чрез който се въвежда друга представа за събитията, които интерпретира авторовото повествование. Между разказаното събитие и съдържанието на народната песен няма смислово противоречие – целта на автора е по различен начин да насочи читателя към философски обобщения.

    Чрез универсалния образ на дървото първият епиграф очертава митологичния знак на живота, насочва мисълта към родовото, към идеята за приемствеността между поколенията: „Овде дърво столовато…”, „… а връшките – мили внуци”. Откъсът от песента „Даваш ли, даваш, балканджи Йово” не само връща към родовото / връзката брат – сестра/, но го свързва и с националното самосъзнание и самосъхранение в робското време. Така Талев въвежда темата за историческото противопоставяне между българи и турци, внушава, че проблемите надхвърлят рамките на личното, родовото прераства в социално и става основа, върху която се формира национално – освободителното движение. Към такова развитие насочват и заглавията на отделните части: „Хаджи – Серафимовата унука”, „В тъмни времена”, „Народ се пробужда”, „Корени и гранки”. Родът е представен като основна опора в осмислянето на понятията история, народ, бъдеще.

    Композиционната рамка на романа очертава аспектите на проблематиката, като с кръговия си строеж откроява връзката и различията между двете начала, от които си изгражда историята – битово – субективното и обективно – социалното. За Талев двата плана са неразделими, затова ги проследява паралелно и въпреки някои сблъсъци, вгражда личното и общественото едно в друго така, както животът ги е съвместил. Композиционната структура акцентира и върху пространствената разполовеност на българския свят. Затворени в дома, героите живеят пасивно, приемат нормите на подчинението, но предизвикани от времето на възрожденското разбуждане, те излизат на пътя – знак за действеното активно начало. Талев проследява зараждането на конфликтите, развитието и избухването им като вътрешни проблеми, достигащи до исторически измерения.

    Романът носи характеристиките на историческа творба, но се доближава и до класическата сага, проследявайки живота на семейство Глаушеви. Родово семейното е основата, върху която се гради легендарното и вечното. Чрез символните образи на селото и града, пътя, дома, огъня писателят внушава, че животът на човека е новаторско продължение на традицията. Героите на романа са  подчинени на авторовата концепция за ролята на личната съдба в историята. Затова част от персонажите бързо отпадат, когато са изчерпани обществената им значимост, понякога на тяхното място се появяват приемници и те продължават делото. Така Талев внушава, че достойният човек се изгражда като личност в рамките на обществената си дейност, превръща се в исторически фактор.

    Конфликтите на епохата рефлектират и в селския  дом на Глаушеви, но не като сблъсък между поколенията в семейството, въпреки че и тук съществуват противоречия. Не са семейни причините, които карат Стоян да напусне патриархалния свят. Разказът за конкретното историческо време се разгръща в повествованието за тъмните робски години. Уплашен, че ще бъде нападан жестоко поради убийството на бейската хрътка, младият мъж решава да избяга в града. Не разбира защо, но отдавна инстинктивно усеща, че тук в селото не се живее добре. Мизерните условия го карат да се чувства като животно /спят заедно с добитъка/, неговата чувствителност и сърдечност не могат да се изявят, а това гнети Стоян. Обстоятелствата потискат душевните му потребности, но той не е активен борбен човек и не знае как да воюва срещу сковаващите го традиции и норми. Обективните обстоятелства сега дават тласък на субективните му пориви и Стоян решава:”За мене нема живот тука… Отивам в града.” Сърдечната връзка между него, майка му и сестра му остава завинаги като скъп спомен, като знак за генетична обвързаност с рода, която ще поддържа жизнената му енергия. Природният елемент /слънчево утро/, свързан с времевата определеност / пролетно време/ внушава, че „пътуването” на Стоян ще е свързано с екзистенциалната промяна – от тъмното робско битие към светлината на новото време; от латентния живот към възкръсването.

    Световъзприемането на Стоян започва бързо да се променя о силата на случайни благоприятни обстоятелства. Ако в селото младежът е „забравен”, незабележим за своите, презрян от господарите, то в града става равнопоставен гражданин, но дълго време не може да приеме новата си същност. Влизайки в Преспа той се сблъсква със строгата подреденост на града, което го изненадва и обърква. Българските къщи са като господарски – на два ката, с големи прозорци, хубави градини; всичко е някак светло и просторно, спокойно. А Стоян е свикнал да живее като гяур, непрекъснато да се чувства виновен за нещо. Затова дълго време усещането му за малоценност се определя от глаголи и съществителни от едно семантично гнездо: очите му са „уплашени”, обхванат е от „страх”, фигурата му се „приведе и присви”, когато го замеря пет годишно турче. Стоян покорно се подчинява на всяка заповед, нещо повече – сякаш чака да му заповядат да направи нещо. Не е възпитан да бъде решителен и активен. Физическата му сила е в контраст с душевната му потиснатост и безсилие, но Талев внушава, че това състояние е последица от националните и социални условия в България. Писателят обобщава: турчинът е „всевластен господар”, а българинът – просто християнин, т.е. безправен и зависимостта между тях от векове е такава. Недоволството у Стоян не се реализира като протест, у него не се поражда дори идея за промяна на социалното му място. Личността му е подвластна на закостенелите норми. Възрожденското самочувствие все още не се е формирало у жителите на селото.

    На няколко пъти Талев подчертава, че Стоян се страхува от „затворената врата”, от „заключената порта”, която сякаш му показва, че е излишен, оставя го „отвън” – сам и безпомощен и символично пренасочва пътя му в друга посока – към шумната улица, чаршията. Но сам Стоян не би могъл да намери мястото си в този свят, защото не е индивидуалист. Чувства се добре, когато е в колектив, където други ръководят действията му. Сърцето му се отпуска, когато вижда голямата винаги отворена порта на хана. Но истински радостен е , когато Султана го вика по име и той веднага започва да се чувства значим. Дори не осъзнава ролята си в градския дом, но Талев внушава, че неговата дейност има символно значение – той прекопава градината, подрежда двора, оправя полуразрушеното крило на къщата и така стабилизира физическата здравина на дома.

    Стоян е въплъщение на родовата устойчивост – това е внушено косвено и чрез семантиката на името му. Той притежава основни човешки добродетели, които по традиция се предават на поколенията, защото са в основата на живота. За него трудът не е бреме, а радост и вдъхновение. Всяка дейност той възприема като творчество. Султана правилно оценява качествата му, разбира, че селянинът е без пари, но е добър, здрав, работлив; затова си позволява да наруши еснафската традиция и да го покани в дома си. Ръководен от нея Стоян успява да стане калфа, след това майстор, отваря дюкян. По своеобразен начин е подчинен на съпругата си, но това не го кара да се чувства потиснат – напротив, уважава Султана, признава нейната съобразителност, цени ума и способностите й. Отношенията им са изградени върху естествената логика на битието, което налага мъжът и жената да бъдат продължение и допълнение един на друг, за да могат да създадат здраво и пълноценно поколение. В ретроспективното проследяване на миналото на Серафимовия род Талев посочва, че в основата му е селския корен – здрав и жизнен. Чрез образа на Стоян сега се вливат нови силни сокове, които трябва да възвърнат социалното място за западащия еснафски род.