Анализ на 'Българският език' от Иван Вазов

  •  

    Българският език

    Иван Вазов

     

    Воден от любовта си към България, Вазов ú посвещава творчеството си. Поетът защитава ревностно всичко родно (народ, история, природа, език)от неоснователните обвинения на хулителите му.Ярък пример за патриотизма на поета е одата “Българският език”, създадена през 1883 г. по повод провелата се тогава обществена дискусия за замяната на българския език с руски.

    Написана заради негативните отношения към родното слово, стихотворението е патетичнанегова прослава и пристрастна защита. В полемика с хулителите на езика се доказва неговата святост, историческата му мисия, нравствената и естетическата му ценност, творческата му мощ. Българският език е носител на националното самосъзнание – духовна крепост през вековете на изпитание. Патриархът на българската литература се прекланя пред това национално богатство и затова го защитава от неоснователните нападки на враговете му и го утвърждава го като стимул за творчество.

    В смислово отношение стихотворението може да бъде разделено на три части, които условно могат да бъдат означени като:

    - “положително-утвърждаваща”, която определя красивата същност на родния език;

    - “обяснителна”, която показва отрицателното отношение на чуждите и на своите към българската реч;

    - “оптимистична”, която изразява увереността на писателя да брани “всичко българско и родно.

    Началото на одата, с която започва и първата смислова част, пряко характеризира словото като връзка с родовите корени и историята. Лирическият герой се обръща пряко към своя “език свещен”, “прекрасен”, “страдални”, но същевременно се обръща и към сънародниците си, защото за него език и народ са тъждествени:

    Език свещен на моите деди,

    език на мъки, стонове вековни,

    език на тая, дето ни роди

    за радост не – за ядове отровни.

    Първата строфа подчертава значимостта на българския език. Той е огледало на историята, на националната съдба и характер, най-скъпото наследство на предците. Българската реч е свята, защото принадлежи на дедите и е връзката ни с миналото, което, със своите превратности, е сложило отпечатъка си върху нея и я е накарало да звучи като мъка, като стон. Словото е и част от душевната същност на човека, защото ни свързва с майка и родина - местоименията “ни”, “тая” могат да се отнасят както към всяка конкретна жена, така и към татковината. Родителят, отечеството, народът и историята са ценности, които се съдържат в като такива само в свещения език, пред когото лирическият говорител благоговее.

    Речта ни буди възторг, защото е част от родното, защото е съчетание от красота и сила и защото има големи възможности за изразяване. Тези достойнства са представени в следващите две строфи.

    Във втора строфа гордостта и възторгът от родното се сблъскват с гнева и болката от оклеветяването:

    Език прекрасен, кой те не руга

    и кой те пощади от хули гадки?

    Контрастът между инверсиитеезик прекрасен” и “хули гадки” внушава яростта на патриота към многобройните опити да бъде поругана родната реч и гордостта му, че е съхранена въпреки тях. Реторичните въпроси са провокация към читателя да възприеме аргументите за естетическа същност на езика:

    Вслушал ли се е някой досега

    в мелодията на твоите звуци сладки?

    Творбата изгражда една от най-синтезираните и същевременно обхватни поетически характеристики на българския език в третата строфа:

    Разбра ли някой колко хубост, мощ

    се крий в речта ти гъвкава звънлива –

    от руйни тонове какъв разкош,

    какъв размах и изразитост жива?