Анализ на Борба

  • Б О Р Б А

     

    Свободата е свръхценност, към която са насочени всички житейски и творчески търсения на Ботевата личност. За поета свободата има различни измерения: политическа, социална, духовна и личностна / в субективен план/. Негодуванието на Ботевия лирически Аз е предизвикано не само от формите на политически и социален гнет, но и от ограниченията в мирогледа на отделната личност, от предразсъдъците и умствената леност, от раболепието и конформизма (политика на съглашателство, на приспособяване към силните на деня), които не и позволяват да види истината, да бъде свободна и да осъществи истински себе си. Съответно борбата придобива смисъл не само на въоръжена схватка с тираните /политически и социални/, но и на словесна битка, страстна полемика и гневно разобличение на идеологии, поддържащи статуквото, поробващи човешкото съзнание и по този начин пречещи на градивната човешка воля за промяна.

                    Заглавието максимално обобщено /думата не е членувана/ събира в себе си всички вече изказани значения на борбата като смисъл на битието и път за постигане на свободата. Посланието на текста също обобщава постигнатата истина за човека и битието, за диалектиката /диалектика – наука за процесите на движение и развитие в природата, обществото, мисленето/ на историческия развой: - злото в човешкото битие е постоянно; - примирението със злото е робство, а не спасение; - осъзнаването на злото ражда борбата като единствена алтернатива на човешкото оцеляване. Необходимо е индивидуално познание за тргичността на света, лишен от изконни нравствени ценности, от справедливо социално устройство и свобода /на мисълта, на социума, на народа/; необходимо е индивидуално съзнание, пробуждащо и активиращо човешката воля за повторно придобиване на тези изгубени изконни същности, които са основание за достойно и пълноценно съществуване на индивида, на социума, нацията и на цялото човечество.

                     Обобщението е постигнато и чрез стиховата организация на текста: стиховете са удължени, творбата е астрофична /не е разделена на строфи/. Позицията на говорене е третолична – знак за отстраненост, дистанцираност на Аз-а и стремеж за постигане на максимална обобщеност, в услуга на която са приведени примери от различни социални, национални, исторически и библейски проявления на проблема; пародирани са известни библейски формули; иползвани са сентенци, афоризми, лозунги с публицистичен характер, както и огрубена лексика.

                  Болката на лир. говорител от поробеното човешко съзнание се смесва с гняв, прелива в иронично-саркастично презрение – и към тираните, и към псевдоценностите, които проповядва статуквото, и към духовната слепота на хората, затворили сетивата си за злото. Затова лирическият текст съдържа жанровите характеристики на елегията и сатирата.

                  Началото на творбата е самоанализ на лирическия човек. Основен е мотивът за пропуснатата, неизживяната младост (мотивът е характерен и за „Майце си”) – тя носи само страдание, самотност, неудовлетвореност, усещане за безсилие /по принцип младостта е най-жизнерадостният етап в човешкото битие/. Обобщено са представени негативни емоционални състояния, които са реминисценция /припомняне/ на вече направени признания. Съзнанието на лир. човек е разколебано, сетивата са лишени от яснота: „погледът мрачен, умът не види/добро ли, зло ли насреща иде”. Забравата като спасение от угнетителните мисли е заменена от „злобната” памет, повтаряща миналото като неосъщественост и търсеща възмездие. Злобата е знак за кризисност  в настоящото, за невъзможност на съществуването, но и емоция – белег на живот, на съпротивителни сили, на активно отношение към ставащото. На човека са отнети най-съкровените екзистенциални опори – християнската триада „любов, вяра, надежда”. Тяхната липса е загуба на смисъл за живеене – внушението е постигнато чрез тройно отрицание: „в гърди ни любов, ни капка вяра,/нито надежда”. Социалното пространство е безлично, невежо, лишено от ценности, безперспективно – Злото е повсеместно и то има различни проявления:

                 Метафората „сън мъртвещки” /епитетът е в инверсия/ по експресивен път назовава злото в социалното пространство, провокирало страданието на човека – това зло е робството, но и робското съзнание /апатията, пасивността, инертността, малодушието на обществото с робска примиренческа психика, с умъртвени чувство и разум – тъждествени на умъртвена духовност/.

                   Създадена е внушителна картина на социалната безнадеждност „у нас”абсурден образ на едно безлично, невежо, безнравствено национално и социално пространство, на един жесток и груб свят – без милост и състрадание. В този свят драстично, парадоксално са преобърнати стойностите, ценностите – изконните нравствени ценности са заменени с мними, лъжовни и по техните закони /на псевдоценностите/ е подреден социумът: очертани са контурите на един гротесков, лъжовен свят на преобърнати стойности, свят, който тачи лъжците, богатите, тираните, а за „луди” са обявени „свестните” /които са съхранили съвестта си, сетивата си за истината, честта, справедливостта/. Всички пороци /лъжата, лицемерието, тиранията/ са се узаконили, институционализирали от робското племе, от неговата духовна леност, ограниченост, примитивност, примирение, инертност /пасивност/; порочността управлява света, тя е на почит, на нея „се кланят”. Метафората „кланят” е израз на конформизма, на роболепитео, на приспаните сетива и унизеното достойнство.

                    Негудованието на лир. говорител преминава в иронично-саркастично презрение, изразено чрез съзнателно огрубена лексика със стилистичен ефект, чрез афоризми и сентенции с публицистично звучене, чрез перифразирани християнски формули. Оксиморонът „дивак учител”назовава злъчно онази част от интелигенцията, която остава чужда на революционните идеи /„дивак” – лишен от разум/. Глаголът „мъдруват” иронично се противопоставя на „мъдрост”. Преизказаното наклонение /било начало”/ иронично дистанцира лир. говорител от робската психика на другите: „страх от бога било начало/ на всяка мъдрост...”.

                       Библейски по своя произход са алегоричните образи „стадо от вълци във овчи кожи” и „камък основен”. Те се срещат и в Христовите притчи, записани в Евангелието на Матей /”Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас с овчи дрехи, а отвътре са вълци грабители”;”Ти си Петър /камък/ и на тоя камък ще съградя Моята църква”/. Ботев перифразира и иронизира алегоричните християнски образи„стадо от върци във овчи кожи” е метафора на двуличието и лицемерието, присъщи на тираните, управляващи обществото. „Стадо от вълци” – гроесков, профаниран образ на злото, хищничеството, прикрило се под маската на доброто: „овчи кожи”. Настъпилата парадоксална метаморфоза на човешкото битие е изказана с оксиморона „камък основен за да положи/ на лъжи святи” – в основата на човешкото битие стои порочността, тя е свободна и изведена в сферите на сакралното, на светостта /оксиморона „лъжи святи”/. А човешкият ум – най-висшето просвещенско достояние, е в сферата на профанното, той е поробен, унизен, умъртвен. Абсурдността на гротесково преобърнатото битие е зададена като безкрайна перспектива, в която „навек” ще властват злото, порокът, а „умът човешки” ще бъде завинаги окован, несвободен. За да се постигне максимална експресия, са използвани множество инверсии и анжамбмани /”било начало/ на всяка мъдрост”, „за да положи/ на лъжи свети”, „ум човшки/ да скове навек...”/.

                     Следващата смислова част на текста откроява тъждеството между сегашната робска действителност „у нас” и аналогични състояния от историята на човешката цивилизация. Библейският мъдрец Соломон е видян в противоположната си нравствена същност: „тиран развратен” и глупец. Етимологичната фигура „казал е глупост между глупците” преобръща мъдреца в глупец, защото Соломон проповядва философията на смирението, на конформизма, на робския страх и послушанието, за да манипулира обществото: „Бой се от бога, почитай царя!”. Оксиморонът „Свещена глупост!” обобщава нравствената позиция на лир. говорител, отричащ вечните манипулативни формули на потисниците /църква и светска власт/, философията на робско подчинение, която унижава човека и го обрича на недостоен безличен живот, на духовна смърт.