Американска литература Е. Дикинсън

  • Подтик да препрочета лириката на Е. Дикинсън стана блогът на една дама, в който като изключително важен се изтъкваше фактът, че приживе тя е публикувала само седем стихотворения. Заинтригува ме това предпочитание, оценяващо не лустрото, а качеството и се впуснах в издирвания по библиотеките. Следващата ми приятна изненада бе, че всичко, писано от нея, съдейки по оръфаните подвързии, явно беше многократно четено, факт, който допълнително ме ентусиазира. Твърде любопитна е все пак популярността й – и днес публикуваните й стихосбирки са малко, превърнали се по-скоро в антикварна рядкост.
    Наред с изящните, миниатюрни томчета, съставени под редакцията на Цветан Стоянов(1), най-пълна е стихосбирката “Крехки небеса” от далечната 1988 г., с включени писма на поетесата. През 2006 г. излиза сборник стихове и писма, озаглавен “Дори мечтата стига”. Странно е все пак как без реклама, малко данни в иначе изобилния на информация Интернет, Е. Дикинсън бива откривана и обожавана от читателите, именно откривана, каквато е била волята й – без да цели популярност на всяка цена, официални отзиви и одобрение, да бъде намерена от потенциалния й духовен събрат – Читателя.
    Поезията на Е. Дикинсън е като бистър извор, който тихичко ромоли и не престава да изкушава – всеки път различна, галеща сетивата, но и остро поразяваща, както може да го стори само леденостудената планинска вода. За жалост и днес анализите, посветени на лириката й са твърде малко. Като изключим твърде задълбочената литературоведска студия на Цветан Стоянов(2), в която той постига истинска виртуозност и според издателите тълкува Е. Дикинсън с “упоението на влюбен”, в останалите рецензии доминират опити за прокарване на успоредици между творец и произведение и за обяснение на магията на поезията чрез чудатостите и кризите в личния живот на създателката й. Сякаш всеки стих не е артефакт, който може да бъде оценен, без да е обагрен от задължителната аура или съдба на автора!
    В този ред на мисли, друг повод за обръщането ми към поетиката на Е. Дикинсън, стана твърде повърхностният и претенциозен предговор към стихосбирката „Крехки небеса” от М. Николчина, повторен почти буквално, с дребни козметични изменения цели 18 години по-късно в “Дори мечтата стига”. Изпитах истински потрес, че текст, предназначен не за научна изява на авторката, където всичко би й било простено, а за представяне на книга пред масовия читател сериозно деформира фината поезия чрез блудкавите си клишета. В следващите редове, наред със скромния си опит за преоткриване изяществото на Е. Дикинсън, ще се спра и на несъстоятелността на някои от тезите в предговора.
    Като цилиндър на фокусник, поезията на Е. Дикинсън е побрала изобилие от теми, нюанси и настроения. Както е известно, близо 2000 нейни стиха биват открити от сестра й Лавиния чак след смъртта й, без заглавия, само някои са датирани. Може би една от най-интересните й чуждестранни изследователки – италианката Грация Ливи обръща внимание(3) на изключителното усърдие, с което всеки лист е бил пришиван с конци и обединяван в свитъци, както и на множеството нанесени по текстовете корекции. Тези наглед дребни детайли свидетелстват за перфекционизъм към словото, но и за стаена надежда, че един ден написаното ще бъде открито и прочетено. Друг симптоматичен елемент – липсата на смятаното за задължително заглавие подсказва за творец с оригинално мислене, загрижен не за външната форма, а спонтанен, който иска да бъде разбиран от читателите, разчитащ на двустранна интелектуална връзка. В подхода на поетесата прозира респект, тя просто посочва мост, без да поучава. Скромност ли е това, или търсене на съпричастност, допускам, че е по-скоро второто.
    Поезията на Е. Дикинсън е силно метафорична, а смисловите пластове в нея са неизброими като пръстените в кора на многолетно дърво. Само Цветан Стоянов от българските й анализатори вижда в тази специфика естественият порив на една богата душевност да представи света от разни гледни точки, или своеобразен опит за изобразяване чрез задаване на гатанки. За жалост, в уводния си текст М. Николчина е заета основно с търсене на паралели между личния живот на поетесата и образите в произведенията й, наричайки ги “трансформация на аза” – например уеднаквява лирическата героиня от един стих, облечена в бяло, със самата Емили, за която е известно, че е обичала такова облекло, с което трактовката сериозно се елементаризира. Тук ще приведена един любопитен пасаж от книгата на Фр. Вейерганс(4) “Три дни при майка ми”, която скоро ще се появи и на български език, посветена на перипетиите в творческия процес на един писател. В нея с горчива ирония героят признава, че би искал да напише роман за вулкани или скали, но е сигурен, че веднага ще се появят читатели, които без никога да са го виждали или познават, ще възкликнат “Камъкът, това сте Вие, нали?”. Уви, споменатият по-горе анализ на стиховете на Е. Дикинсън, при който творецът уж изчезвал, отсъствал и се разтварял в лирическия герой, много напомня този трагикомичен епизод.
    Всъщност, едва ли има подобен случай в световната поезия, в който едно и също стихотворение, прочетено неколкократно да е в състояние да придобие няколко диаметрално различни значения. Нерядко е трудно да се определи конкретната тема на стиха, поради възможност за повече от един прочит и тълкование. Изключително многообразна е например алегорията за драмата на малката лодка, погълната от вълните на морето. Редувайки ритмични, почти напевни строфи, авторката постига смайваща музикалност на стиха, който сякаш бива раздран от финалните строфи.

    то бе една хищна, хищна вълна –
    която с език я прегърна.

    В това привидно простичко стихотворение могат да бъдат откроени няколко смислово-интонационни нива – неизбежната загуба на по-слабия; както и опит за отстояване на себе си, дори пред перспективата за явен крах. При това обреченият опит, е представен много нежно, елегично, като горда саможертва за кауза. Трета възможна версия е обвит с тъга протест срещу несправедливия общ ред в света, в който красивото и доброто биват смазани от грубата сила. Четвърта, най-елементарна трактовка би могла да е и просто експресивна природна картина с развълнувано море. Прави впечатление голямата амплитуда на възможните нюанси – често внушенията визират както човешки чувства, душевни състояния, така и природни феномени. Разбърквайки ги неусетно в шеметен калейдоскоп, по свой, непретенциозен, но много оригинален начин, Е. Дикинсън освен всичко друго, внушава древната връзка между човек – жива и нежива природа.
    Друг стих от най-интензивния й период на писане – през 1862 г., пресъздава по следния нежно-загадъчен начин любовните чувства:

    Научихме любовта добре –
    буквите – думите – първа глава
    от книгата – и откровението –
    сякаш пресъхна подир това.

    Наистина, любовното чувство тук твърде необичайно е представено като методичен процес и сравнено с книга, изучавана продължително. С леко намигане обаче, използвайки накъсване на стиха чрез множеството тирета, внушаващи и визуално дидактизма на обучението, авторката подсказва невъзможността душевните трепети да бъдат усвоени, така както се попиват знания от книгите, дори от Библията, считана за основна книга за живота. Едновременно шеговито и сериозно, тя завършва с многозначителна поанта, че мъдростта е голяма, а истината – с много страни. Стихът е иносказателен и метафоричен, като че ли основната тема е ефимерността на любовното чувство и неподатливостта му на дефиниции, но както и в останалите творби на Е. Дикинсън, и тук пластовете на внушение са повече от един. Със същия успех може да се визират множество неподлежащи на изучаване неща, като приятелството, щастието, състраданието, основни ценности за поетесата, които трябва да се изживеят със сърцето и сетивата. Над цитираните строфи сякаш се усеща да трепти прозирният воал на тъгата, но предадена фино, без упрек към лицата, проявяващи неразбиране.
    Най-сложен феномен, изкушаващ авторката именно със своята неуловимост, си остава човекът, с неговите противоречия, вътрешни борби и копнежи. Той е изобразен изправен пред дълбока, мамеща го бездна, в едно от най-магическите й стихотворения:

    Яма зее – но небе над нея.
    и небе отпред –
    и небе навред.

    Ако мръдна – и ще се убия.
    Ако гледам – ще се залюлея.
    Ако засънувам – ще изпия
    сока, с който се надявам да живея.

    Тук проблемът на героя, близък до Хамлетовия – вземане на решение, или избор на житейска позиция – да направиш рискованата крачка, или да изчакваш събитията да се случват, е твърде сложен. Метафората със съня изразява отказа от позиция, който на практика е също вид пасивно решение. На пръв поглед необичаен и дори леко тайнствен, стихът крие дълбок смисъл и макар поетесата да не посочва вярно решение или изход, явно клони към активната, макар и опасна стъпка, водеща в ямата без дъно. Многократното повторение на думата небе в първия куплет обаче, създава усещане за надежда дори в драматичните мигове, а просторът “навред и отпред” е по-скоро чувство за вътрешна свобода, която е спасителната стълбичка на индивида за излизане от собствените си дълбини. Като че ли в него е стаена и личната дилема на поетесата – да публикува или не стиховете си. А изключителната музикалност на строфите сякаш успява да направи трудния избор не тъй горчив.
    Темата за човешките пориви и вълнения занимава често Е. Дикинсън и тя опитва да вникне в същността им. Твърде мрачно сравнява човешкия ум с лабиринт от тъмни и незнайни коридори, подобен на средновековен замък – парадоксална, но силно въздействаща картина. Душата пък е видяна като обитавана от цяло войнство неясни пориви и желания.