„Амазонката” и „жената-дете” в българската поезия

  • Курсова работа

    На тема:

    „Амазонката” и „жената-дете” в българската поезия

    (Размисли  върху двата „женски” дискурса в българския литературен канон от Освобождението до Втората световна война.)

     

    По дисциплината:

    ИБК (1878 – 1944г.)

     

    Съдържание:

    ***

    I.                   Увод.

     

    II.               Изложение.

     

    1.     Общ преглед на българската „женска” литература. Gender перспeктивата към българската културна история.

     

    2.     Двете големи поетеси и тяхното полагане в литературния канон. Сходства в писането и общи биографични черти.

     

    3.     Мисията Багряна или как се създава митът за себе си. Половата амбивалентност на нейния текст.

     

    4.     Талантът на „друговерката” или какво отличава Дора Габе от останалите поетеси

     

    5.     Вечното съперничество – или защо Багряна остана „първата” поетеса на България.

     

    III.           Заключение.

     

     

    IV.            Библиография.

     

     

     

    ***

    I.                   Увод.

    В съвременният мултикултурен глобализиращ се свят хората се раждат с идеята, че са равни и че имат право да преследват щастието си както намерят за добре. Всички се възприемат като еднакво свободни и независими. Не винаги обаче е било така. Примери от собствената ни история има премного за различната социална позиция на различните групи хора в общността. Това в някакъв смисъл характеризира и всяка традиционна култура – тя е издръжлива и се запазва, защото всеки си знае мястото в нея. Социалните роли са разпределени и те функционират тъй като социалните агенти живеят според предзададените категории и спазват правилата. „Жената-майка” се грижи за дома, мъжът търси навън прехрана и реализация.

    Бързо нахлуващата след Освобождението модерност, чрез идеите на европейския индивидуализъм и просвещенските идеали, променя бавно и постепенно социалните структури. Тя дава глас и на онези, които преди са били мълчаливи и обезправени. Характерът на българската култура качествено се променя и в нея става възможно да се случи така наречената „женска” литература. Доколко обаче това се случва равноправно с мъжката, намират ли място в канона пишещите жени, с различно око ли гледат на тях интелектуалците и широката публика. Дали всъщност жените получават правото на свой „женски” дискурс или просто повтарят и затвърждават някак „осакатено” мъжкия. На всички тези въпроси в полето на съвременната история, културология и литература има множество опити за отговор, които се опитват да намерят обяснителни модели. Сякаш тази „gender” проблематика сега е по-модерна от всякога. Търсят се първоначалата, условията за съществуване, предпоставките и последиците. Всякакви теоретични модели работят с разнообразните източници от епохата – постмодернистките деконструктивистки парадигми за гласа на „обезправените”, семиотичните лингвистични проекти, психоаналитичните разработки върху спецификите на половата идентичност, дори псевдо-митологизиращи теоретизации, които търсят корените на „вечната женственост”.

    Тази разработка се опитва да тематизира двата „женски” проекта за поезия, намерили място в „голямата” българска литература. Творчеството на Елисавета Багряна и Дора Габе е може би единственото „женско писане” приемано и награждавано наравно с мъжкото в началото на ХХ век, когато модерната българска литература се изгражда и утвърждава. Интерес представлява най-вече това, какво освен чисто литературни качества, помага на двете млади поетеси да се наложат и защо сякаш винаги едната от тях получава в по-голяма степен крайната победа – любимия мъж, титлата „първа поетеса” на страната, международното признание. С какво Багряна печели вечното съперничество с Дора Габе и дали всъщност въобще има победител. Това са основните питания на които, чрез анализ на техните спомени, произведения и поведение, тази курсова работа ще се опита да отговори.