Александър Солженицин - '200 грама живота управляват'

  •  

     

     

    Курсова работа

    Тема:

    „200грама живота управляват”

    (”Един ден от живота на Иван Денисович”)

      Ал. Солженицин

     

     

     

     

    Нека се пренесем в 50- те години на 20 век, място - Съветския съюз.Време в което може да изчезнеш безследно от дома си само, защото си изказал гласно несъгласието си спрямо управляващите или политиката им.Време в което незнаеш защо си затворен и ще бъдеш ли свободен изобщо.Един смел човек, обаче имал доблестта да застане зад думите си,без свян и страх - Александър Исаевич Солженицин - писател или общественик. Сигурноединствено той знае кое му е по-близко и по-скъпо - художествената проза или публицистиката. Но ако се водим от стария принцип, че "писателят е човек, чиито книги променят хората” то Солженицин е един от малкото истински писатели.Когато прекарва известно време и в лагери за тежък принудителен труд в системата на ГУЛаг. За тях той пише в „Един ден на Иван Денисович“ и „Архипелагът ГУЛаг“.През 1952 г. Солженицин заболява от рак, от който се излекува като по чудо в ташкентската болница през 1954 година. Престоят му там е отразен в повестта „Раково отделение“.Тези творби са истински, показват какъв е бил истинският живот.Без фалш и страх авторът ни обрисува света,такъв какъвто е,без да скрие нито една мъка или без да премълчи нито едно страдание.

    „Измина един ден от нищо непомрачен, кажи го щастлив.”

    Така завършва разтърсващият разказ на Солженицин „Един ден от живота на Иван Денисович”.Гонен, преследван, обвиняван и измъчван от Родината си, така минава живота на един от най-„реалните” руски писатели на 20 век.Едва накрая на живота си е признат и някои от произведенията му са оценени.Какъв е този непомрачен ден, наречен щастлив -  „ карцера откачи…на обед сви една каша…вечерта си притури от Цезар”  именно това ли е щастието в лагерите, да работиш на минус 18 градуса, но да не попаднеш в карцера и на обяд на получиш още една каша от 200 гр..Солженицин определено познава в основи живота в лагерите и затова го описва толкова задълбочено  и достоверно.От личният си опит много добре знае,че когато имаш присъда от 10 години,които никога няма да изтекат или ако си местен от трудов лагер в трудов лагер и става по зле и по-зле,  оцеляването  е единствената ти грижа, единствената мечта не е утопичната свобода, превърнала се в непостижен блян, а стремежа да останеш жив още един ден.

    В  свят, където оцеляването е над всичко и всички житейски ценности са избледняли  и почти забравени от съзнанието на „зеките”, главно място заема храната,останала единственото разрешено удоволствие „Сега на, ако ще да ти пари отдолу – не бързай.Като махнеш съня, лагеристът живее за себе си само 10 минути сутрин за закуска, на обяд пет и пет на вечеря”.Времето в което са свободни, времето в което никой не разполага с тях, освен самите те, е единстено времето на хранене.Какъв е този живот управляван от желанието и мечтата единствено да се храниш?Какво прави с хората този живот, в какво ги превръща?Успяват ли да останат хора или се превръщат в  нещо като животни за тежка работа, издържащи на ядски трудови условия и мечтаещи само за храна?