Алеко Константинов, Бай Ганьо и ние

  •  

     

     

    Тема:

    "Алеко Константинов,Бай Ганьо и ние"

    по дисциплина:

    Нова българска литература

     

    Алеко Константинов е роден на 1 януари 1863 година в Свищов. Баща му е известен търговец с широки международни контакти. Родната къща на писателя е била най-личната в града, за което свидетелства фактът, че в нея отсяда император Александър ІІ Освободител при визитата си в града – факт, който оставя незаличимо впечатление у малкото тогава момче. Алеко получава образованието си най-напред у дома, с помощта на частни учители, а по-късно и в Свищовското класно училище, което е било едно от най-известните в България. По-късно учи и в прочутата Априловска гимназия в Габрово. През 1878 година заминава за Русия, където постъпва в пансиона на възрожденския деец Тодор Минков в град Николаев. Там се учат и други, известни българи. По-късно постъпва  вНоворусийския университет в Одеса ,  където завършва пълен курс по право и където се дипломира през 1885 година.

    Едва ли има човек, който да е преживял толкова нещастия в живота си – от син на богата и почитана фамилия той стига до участта на кръгъл сирак и силно притеснен материално човек. Загубва майка си, баща си, сестрите си, твърде често е преследван от политически противници, определено не може да си намери място в грубия и меркантилен живот, което го обрича на твърде проблематично съществуване. И въпреки всички тези предизвикателства на съдбата Алеко Константинов си избира псевдонима Щастливец. Дали това е било израз на самоирония? Може би, но не и съвсем, защото в една от изповедите си той дава едно много логично обяснение на своето прозвище – щастливец е, защото е чист пред собствената си съвест. Съвест – ето това е важната дума, с която трябва да подходим към разбирането на ролята, която Алеко Константинов играе в българския обществен и духовен живот. През 1894 г. излиза първото издание на „До Чикаго и назад”, в което са изложени впечатленията му от пътуването до Америка.

    За разлика от Иван Вазов обаче Алеко Константинов не се стреми да заеме ролята на духовен водач. Неговото присъствие в обществения и духовния живот е по-друго – той олицетворява съвестта на нацията. Неговият хумор, неговата сатира, присмехът и нетърпимостта към грозното и пошлото в политическия и духовен живот израстват на базата на личен пример, който е бил пряк упрек към всички, чийто живот не отговаря на високите критерии, които самият Алеко е наложил на самия себе си. Личността му е била жив упрек към всички, които не са отговаряли на тази взискателна мярка.

    Приобщаването на българина към модерния свят е вълнувало силно Алеко. А това въобще е бил болезнен въпрос за времето (той е болезнен и днес, затова творчеството на писателя е така актуално). Както свидетелстват неговите произведения, писмата му, анкетите му, той живо се интересува от начина, по който са били изградени най-напредналите за времето си общества. С тази цел е посвещавал методично и всички световни изложения, организирани в Париж (1889), Прага (1891) и Чикаго (1893). Съпоставяйки постиженията на световната цивилизация с нуждите и проблемите пред младата българска нация, Алеко търси вярното за нашия народ решение. При това не само да изкопира вече съществуващия в Европа и Америка живот, а чрез критично преосмисляне да види кое е добро за нас и от какво трябва да се пазим. Или както самият той съветва героя си Бай Ганьо – да видим най-сетне и лицето на европейския живот, а не само „туй пусто опаки”.

    Истински пробив в мисленето на българите за себе си и за собствената си съдба на модерна нация Алеко Константинов осъществява със знаменитата си книга „Бай Ганьо”.

    За Бай Ганьо и байганьовщината се е писало много. Ясно е след внимателния прочит на произведението, че Алековият герой прилича твърде много на всеки българин и дори на създателя си. Нека най-сетне си дадем сметка, че героят на Алеко Константинов, или който и да е друг българин, не е тъмен балкански субект, отстояващ на светлинни години от цивилизацията. Много лесно героят на Алеко е обявен за малокултурен, невъзпитан, брутален  нагъл и прочее, колкото основателни, толкова и едностранчиви уподобявания. Защото нашето битие ,нашият живот в цялото му многообразие е доста по-различен от този на европееца. А нашият национален характер, какъвто и да е той според европейските  разбирания е формиран под напора на събития, които Европа не е изживявала и не може да проумее. Нашият национален характер е плод на една определена реалност, на една действителност  далеч по-динамична, или поне далеч по-объркана от европейската. Заради всичко това Бай Ганьо, а и голяма част от всеки българин трудно могат да се вместят в европейската норма за цивилизован човек, но това не значи , че те не са нецивилизовани. Един нелеп спор- доколко е социален и доколко национален тип Бай Ганьо- отвличаше вниманието ни в годините, когато учехме литература и не само литература. И този спор , като много други, имаше за цел преди всичко да ни попречи да вникнем в прословутия Алеков герой , да го разтълкуваме по цялостно. Всичкото негативно в героя е не национална, а социална характеристика, че простотията ,невежеството и прочее симпатични черти са измислени от българската буржоазна класа по онова време и принадлежат само на нея. За позитивни стойности у Бай Ганьо дори не се намекваше- интерпретацията трябваше да бъде ясна и категорична, същественото бе да се заклейми още веднъж ненавистният буржоа. Сега обаче е друго, сега ни е позволено да мислим и ще е добре ,ако се опитаме да вникнем в ясните неща. Националният ни характер, изконното ни битие и традиционната ни вяра бяха в немилост, насаждаха ни някакви странни, интернационални истини за човека и света, заставяха ни да се вмъкнем в никакви отчаяно деформирани естетически и нравствени догми. И мнозина от нас повярваха, че Бай Ганьо, който е така близък на всяко българско сърце, е по-грозен, по отблъскващ, по чужд от безподобно съчинените герои на соцреализма. По-трудно е да се мисли за неподозирани или по-скоро не дискутирани страни в характера на героя, същностни народни черти, в които е отразена непоколебимостта на българския дух. Българинът има добро национално самочувствие, той рядко се прекланя и пред най-великите произведения на човечеството, непрестанно търси и открива кусурите на чужденеца, настроен е скептично към великолепието му, не се дава за нищо на света. Приказките за чуждопоклонничеството на нашия народ са силно хиперболизирани, те не отговарят на реалността. Българинът, ако взема да се усуква около някой чужденец, то е заради келепира. Всичко личи много ясно в Бай Ганьо- този смешен на пръв поглед нашенец, от който поевропейченитесе сегашни българи се срамуват- направо сразява Европа със силата на непоколебимостта на своя дух, с юнашкото си самочувствие. И всичко това не Бай Ганьо го е измислил, а Алеко, защото е видял и проумял, че европейците са изтънчени ,но слаби, притеснени хора, че работят много, а вършат малко работа, че изобщо постигат всичко с повече усилия от нас, жертвайки отдиха си, удоволствието си, неповторимостта си. Алеко деликатно, ненатрапчиво , с чувство за хумор е противопоставил на подредения, но безличен  европейски свят един неповторим, пращящ от сила и живот, недодялан, но енергичен българин, осъзнал своята самобитност и неповторимост, способен да разтури с един замах градения с векове свят. Бай Ганьо, вярно е нахален и невъзпитан, но е неспасяем- не могат да го възпрат в нищо. Бай Ганьо не е измислица, той въплътява много от народа си и тъкмо за това е станал нарицателен образ, от който някои напразно се срамуват. Всеки, разбира се, има право на свое, лично отношение към безсмъртния Алеков герой, но реалистичността на този образ е по-голяма, отколкото можем да си представим, че изграждането му може да постигне само гений. Няма защо да говорим все за кусурите му, които са наши, български кусури, дето мъчно покриваме, колкото и да се напъваме. Трябва да се позамислим над кусурите си – и това ни внушава Алеко Константинов- но не и да се откажем от самобитността си, от силата си, от непоколебимостта на българския дух.