Алеко Константинов - анализ на фейлетоните

  •  

    Нравственият идеал на Алеко Константинов,  отразен в журналистическата му проза

     

           Литературното десетилетие, в което твори Алеко Константинов- 90-те години на XIX вексе характеризира с активен творчески интерес към актуалните проблеми на съвремието и с критична насоченост в подхода при художественото им пресъздаване. В своите произведения Алеко разкрива негативните явления и особености на следосвобожденското общество, съпоставяйки ги със собствените си морални ценности и качества. Чрез ирония и самоирония, писателят критикува, съди своите съвременници, изграждайки една реалистична представа за обществото, в което живее.

           Творчеството на Алеко Константивов предлага една сатирична гледна точка към моралните и социални проблеми на България и българите от 90-те години на XIX век. Това авторово отношение е предопределено от нравствената дистанция между Алеко и заобикалящия го свят. Самият писател е максималист в личността и поведението си. Той не е способен да направи „компромис” със собствените си нравствени ценности. Затова отрича грозното в обществената действителност и в човешката личност. Деградацията, безпринципността и покварата на следосвобожденските българи, будят силния и дълбок авторов протест.

           Алеко Константинов утвърждава като свой нравствен идеал справедливостта, честността и свободата. Според него тези житейски ценности трябва да бъдат пътеводители на човешкото съществувание. Утвърдени през вековете, тези етически стойности обаче, претърпяват крах в следосвобожденската българска действителност. Деформирани са представите за човешкото достойнство, за пътищата и средствата, с които човек може и трябва да постига стремежите. Моралното бива изместено от материалното. Властта се превръща във висша цел, схващана обаче не като граждански дълг и служене на обществените интереси, а като най-пряк път за забогатяване.

           Самият Алеко Константинов е образец на духовно чистия и непокварен от обществените процеси човек. Той е носител на изконните човешки добродетели, характерни за истинската, достойна личност. Нравственият му идеал е своеобразен синтез на всичко ценно и непреходно, на българските, но и на общочовешки мечти и стремеж.

           Писателят разкрива собствената си човешка същност в творбата „Моята изповед”. Правейки интервю на самия себе си, Алеко описва своята личност, създава реална представа за нравствените си ценности и духовни търсения. На фона на индивидуалните предпочитания и характеристики, изпъкват авторовите схващания за щастлив и справедлив живот. „Идеалът на земното щастие” според Алеко се състои в независимостта на човека. „Свободата от всякакви условности и задължения” е за писателя най-ценното човешко притежание, даващо възможност на индивида да върви напред, да се развива, да бъде себе си.

           Не по-малко значим е и девизът, който Алеко избира за себе си. „Свобода, честност и любов”- това според него са най-стойностните и неприкосновени житейски ценности. В избора им се крие нравствено извисената личност на писателя.

    От първостепенно значение е и псевдонимът, с който Алеко сам се нарича- Щастливеца. В него се съдържа човешката представа на писателя за житейска хармония и удовлетвореност. Щастливец е той, зщото е дрен със способността да надмогва делничните несгоди и да живее според висшите правила на нравствеността. Щастливец е, защото пренебрегва материалното и поставя на първо място моралното.

           Блестящ обрзец на авторовото цитейско щастие е творбата „Страст”. Тя може да бъде прочетена не само като фейлетон, но и като лична изповед, като автобиография. Тук Алеко отново заявява схващането си за щастлива, нравствено извисена личност. Според него радостта се крие не в парите, в охолния живот, а в независимостта на човешкия облик.

           Необратима мотивция в съзнанието на Щастливеца за лично щастие е съпоставката му с други социални типове: „ Вървя из улицата и всяка фигура още повече украпва съзнанието ми, че аз съм щастливец”. Контрстно са представени бедния писател и типичните представители на буржоазното общество. Във всяко едно отношение те са антиподи.

           Преходното материално богатство бива заличено от безценното богатство на духа. Реторичен е въпросът на Алеко-„ защо са му пустите пари, дето ги печели, когато живее като говедо”. Парите не могат да изкушат осъзналият истинсите човешки стойности човек. Той гледа с презрение и съжаление на водените единствено от користни цели свои сънародници.

           На властолюбието и жаждата за пари, е притивопоставен чисто човешкият авторов порок- тютюнопушенето. Тази „глупава страст” е олицетворение на Алековата принадлежност към делничното, към обикновеното. Малко трябва на Щастливеца за да се почувства доволен. Научил се да оценява малките неща в живота, които всъщност са най-ценни, той се радва на върнатите му от приятел два лева, така, сякаш да два милиона. Възможността да си купи с тях тютюн и да се наслади на своя порок, донася истинска радост на писателя, който сам възкликва „...Създателю, благодаря ти! Има ли по-щастлив човек от мене?......” Тези Алекови думи разкриват способността му да се наслаждава на обикновените, дребни радости, които всъщност осмислят човешкото битие и позволяват на Щастливеца да се извиси духовно над общността.

    На своите незначителни пороци и лични пристрастия Алеко Константинов противопоставя користолюбието и властолюбието на своите сънародници. В поредица фейлетони, той разкрива обществената действителност такава, каквато е тя- порочна и жалка. По този начин писателят се превръща в нравствен съдник на времето си в безмилостен изобличител на язвите, които разяждат следосвобожденското българско общество.

           Сблъсъкът на общественика-идеалист с деформираната социална реалност води до създаването на първия Алеков фейлетон- „По избориъе в Свищов”. Произведението всъщност е журналистическа реакция на конкретно политическо събитие- изборите за народно събрание през 1894г., в които Алеко също взима участие. Убеден и честен демократ, той остро реагира срещу фарса на политическите избори и т.н. „морално влияние” върху избирателите. Недопустим според него е начинът, по който политическите сили принуждават обществото дагласува за тях. Самият Алеко претърпява неуспех в „изборите”, обръща своята язвителна ирония срещу политическата демагогия, насилието и фалшификациите. Сякаш политическата власт сама отрича себе си и своите институционални функции, призвани да конституират обществото.

           Понятието „избори” в случея е употребено с преносно значение, изобличаващо предварителната определеност н изборните резултати. Населението е не избирател на своите управници, а средство за постигане на техните интереси. Волята на отделния човек бива прекършена в името на „победата” на определени политически формации и лидери. „Тероризирането на населението” е сигурно средство за осъществяването на политически амбиции и материални стремежи.

           С горчивия сарказъм н холемия хуманист, Алеко бичува тази безскрупулна борба. Реторични и същевременно гневни са въпросите, които той отправя към обществото, към управниците- „ Ако това е строго придържане в границите на закона, какво ли ще бъде пък беззаконието? ”. Чрез тях писателят изказва дълбокото си човешко разочарование от съществуващите, или по-скоро несъществуващи обществени порядки, от обезличаването на отделния човек и превръщането му в част от политическите машинации и механизми.

           На политическата и нравствен поквара Алеко Констнтинов противопоставя своето разбиране з журналистика, защитавайки гражданската позиция и ценности като демократична свобода на словото, лоялност към институциите, а не угодничество пред силните на деня. Тези внушения са разкрити във фейлетона „Сеятели на рабски чувства”.