Алеко Константинов

  • Културата на следосвобожденска България е изпълнена с търсенето на националната идентичност в контекста на европейския цивилизационен модел. След дългия период на безпросветност и изостаналост спрямо европейските народи българската култура е изпълнена с противоречия и динамични промени. Тя се лута между патриархалното и модерното, между своето и чуждото, между самобитното и универсалното. Българинът е поставен пред нелеката задача да запази изконните ценности на културата си и да ги впише в общоевропейския модел, преодолявайки комплексите на изолираност и изостаналост. В този процес на вписване в европейското мисията на интелектуалеца е сложна и отговорна – той трябва да направи първата крачка в преосмислянето на възрожденската нагласа към света. Тази интеграция се осъществява чрез пътуването, което в творчеството на Алеко  не е просто опознаване на други светове, а е белязано от знака на себепостигането. Но към типичния за Западноевропейския ренесанс мотив за пътуването се  прибавят и специфичните български измерения. Алековият странстващ българин решава дилемата между своето и чуждото,съчетавайки крайните позиции на традиционалиста с помирителните стремления на модерния човек.

    По принцип в съзнанието на българина Европа е митологема за образцова цивилизованост, модел за култутрна идентификация. Поради закъснялостта на нашето историческо развитие в българската следосвобожденска литература, темата за диалога на българина с Европа и света се осмисля преди всичко в плана на комичното.Именно тази линия на изображение откриваме в най-популярната и най-значима творба на Щастливеца-„Бай Ганьо”.Тук обаче главният герой не се опитва да опознае и покори света,както напр.персонажът от „До чикаго и назад”,не само се разминава с европейската култура, но и показва деформирането на родното. А със завръщането си в България попада в центъра на обществения живот и се представя като човек, придобил  опит в Европа.В този смисълроманът представлява морално-психологически резултат от две силно раздалечени  култури.В творбата авторът конституира своята гл.т. за „лицето” и „опакото” на цивилизования свят и едновременно с това на българина и „българското”.Като представител на един традиционен свят главният персонаж не познава езика на чуждата култура,поради което попада непрекъснато в затруднения и недоразумения.В своята борба за утвърждаване в света на другите той се оповава на един твърде твърде съмнителен патриотизъм и егистичен рефлекс-от една страна непрекъснато изтъква българската си същност,а от друга,съзнавайки своята културна изостаналост,се принуждава да се нагажда и преструва.Затова героят възприема единствено себе си като характеристика на „своето”,а България и Европа пулсират в представата му като пространство на „чуждото”.В протежението на романа образът на бай Ганьо непрекъснато се разраства и сякаш „излиза от страниците на книгата,превръща се в нарицателно име и тържествува в живот ,оплодил много други художествени творби”(Алберт Бенбасат)

    Творбата”Бай Ганьо”не е замислена като роман,а като поредица от фейлетони,разкази,публицистични очерци,образуващи цяло повествователно единство,въпреки липсата на причинно-следствена връзка между тях.Състои се от 2 обособени части,всяка от която има завършена композиция,многобройни разказвачески интонации,пропити с пряка реч.Те представят два съвсем различни художествени модела,които се сблъскват по между си,откъдето идва и огромното въздействие на творбата.

    Първата част на „Бай Ганьо” е съставена от 9 очерка с кръгова композиция,в които липсва времева последователност.Субект на действието в нея е Ганьо Балкански ,а субект на разказването-негов спътник,който от позицията на очевидец предава своите впечатления,коментари,оценки относно централния персонаж.Разказвачите не са индивидуализирани образи.Приличат си по това,че са образовани интелигенти,нравствени и одухотворени млади хора,които приемат ролята на медиатори между Бай Ганьо и Европа.Познали чуждата култура,морални норми и етикет на поведение,те се опитват да направят знаците на този нов свят зрими за своя сънародник,но главният персонаж не може да ги съзре и опознае.   Усвоената през робството стратегия на оцеляването се трансформира съобразно новите условия на сгъстеното историческо време. При високите обороти на следосвобожденската динамика добродетелите мутират до своите зловещи съответствия. От завихрянето на обществените процеси традиционната българска пестеливост се превръща в скъперничество, трудолюбието- в неограничена енергия за трупане на капитали, смирението пред възрастните- в угодничество пред дарените с богатство и власт, родовата подреденост- в желание светът да бъде подчинен на собствения келепир.

     

    Началната фраза на произведението се отличава с иронично звученеАнахроничното несъответствие (“нашенско – европейско”) се отразява във всички аспекти на Бай-Ганьовия образ.. Първи знак на комичното несъответствие “Изток-Запад” е Бай-Ганьовото преобличане:”Помогнаха на бай Ганьо да смъкне от плещите си агарянския яморлук,наметна си той една белгийска мантия и всички рекоха,че бай Ганьо вече е цял европеец”.В този израз се откриват множество алегорични внушения: словосъчетанието ”агарянски яморлук” (знак за Бай-Ганьовата вкорененост в балканската битова среда) напомня за близкото историческо минало на народа ни,а именно турското робство;а „белгийската мантия”посочва настоящите обществено-политически отношения,а именно приемането на конституция,създадена по белгийски маниер. Ето защо смяната на дрехата е първият белег за механичния допир на българина до Европа. Глаголите”смъкнаха”,”помогнаха” говорят за чуждата помощ при преодоляването на робството.Едновременно с това двете словосъчетания се намират в антитезни отношения,като осъществяват контраст между българско и европейско,между нашенеца и чужбина,между робството и демокрацията.Бай Ганьо е представен като манекен,т. е. той е само обект на преображението.Осъществява се своеобразна бутофория на промяната,защото се забелязва разлика само в облеклото на героя.Алеко издига Европа като символ на културност,свобода,демокрация и превръща първото изречение в постъп към възловия проблем на произведението –бай Ганьо и Европа,който прераства в национално значим проблем за българина и света,за себепознаването чрез съизмерване със световния културен опит.Тази тема присъства не само в романа,а и много други творби на Алеко.Оттук идва и многозначността на образа на бай Ганьо.

    Пръва глава на романа е разгърната във вид на разказ,в който е представен фолклорно-анекдотичният образ на героя като част от едно общество,което ще бъде вероятно негов яростен противник ”Сдружението „Весела България”.Често историите на бай Ганьо ще се прекъсват от диалог с  героя,което води до масовизирането на оценката относно личността му.Създава се впечатление,че определен тип хора отрицават персонажа и се се срамуват от него.Отначало името „бай Ганьо” се схваща като конкретно,но с намека за робството и свободата,цивилизованото и нецивилизованото в подтекстовите полета ,начинът на представяне на героя се променя.Всички фази на стилистична промяна симптоматично въвеждат градиращата самостоятелност и активност на героя-субект на живота.

    Всъщност поведението на Бай Ганьо конкретизира един историко-национален процес. Литературният историк Боян Ничев го определя като процес ’’на негативни метаморфози’’ в нравствеността на българина. Според изследователя, в следосвобожденската епоха си дават среща два социални модела на живот (патриархалният и новокапиталистическият - старият, все още неизчерпан във времето - новият, нахлуващ безцеремонно). Какъв е резултатът от тази безприемствена смяна на моделите? Поставени в друг социокултурен контекст, позитивните черти от характера ни започват да изглеждат анахронично, превръщат се в пороци. Тази метаморфоза много ярко илюстрира Бай Ганьо. Първото качество, което ни кара да го идентифицираме с националния характер, е пестеливостта (той гледа да не изразходва пари, обича да го черпят, отива у Иречек, за да не плаща за хотел). Наистина пестеливостта е била безценна добродетел, защото е била средство за оцеляване на българина в условията на робския недоимък. Но на фона на високия европейски материален стандарт на живот, тя се изражда в нелепо скъперничество. Същата метаморфоза търпи друга черта от националния ни характер - фамилиарността в общуването (Бай Ганьо байосва наляво и надясно, говори на ’’ти’’, държи се свойски с непознати хора и т.н.). Фамилиарността в социалното поведение е имала важна консолидационна функция - спазвала е малките социални групи, утвърждавала е рефлекса за родова принадлежност. Но на фона на изискания европейски поведенчески инстинкт, тя се изражда в нелепо натрапничество и просташка безцеромонност.