Алеко Константинов

  • АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ

    Като представител на първото следосвобожденско поколение интелигенти,които най-болезнено изживяват сблъсъка между възрожденските идеали и бързата поквара в свободна България,Алеко Константинов не е в състояние да остане равнодушен към събитията в българския обществено-политически и духовен живот.Макар и творил в краткия период между 1894-1897 г.,писателят,нарекъл себе си Щастливец,успява чрез словото си да пресъздаде всички явления,типични за неговата съвременност.Творбите му се превръщат в огледален образ на духа и нравствеността на следосвобожденската действителност.Но,въпреки че се отнасят към една вече отминала епоха,те продължават и днес да вълнуват читателя с проблеми и тематика,които не са загубили своята актуалност.Именно затова с основание може да се твърди,че в творческо отношение най-светлата фигура ,”най-благородната фигура в нашата литература”, успяла да види „есенцията на на печалната действителност”,остава безсмъртна.

    Въплътили безспорния му художествен талант,фейлетоните на Алеко се раждат като резултат на неговото вглеждане в отрицателните страни на българската следосвобожденска действителност.                                     Доказателство за това е фактът,че той създава по-голямата част от тях не като художествено творчество,не като художествено творчество,а като непосредствена реакция на политическия живот и личните му впечатления в публицистична форма.Жанрът на фейлетона,определян като литературно-публицистичен,позволява на Щастливеца да изрази своето особено внимание към социалните,нравствено-етичните и4 моралните пороци,които са свързани с конкретната историческа ситуация,но и са универсални.Чрез средствата на иронията и сарказма Алеко дава израз както на своя граждански и творчески протест срещу политическото беззаконие и  насилие,така и на демократичната си,хуманна човешка същност и съпричастност към потъпкването на личнат свобода.Безпорен е и фактът,че фейлетоните му изобличават недъзите на обществото,представени на от антидемократичната природа  на управляващите,на агресивните и незаконни методзи за поддържане на властта,от политическото лицемерие и социална демагогия..Те са отражение не само на деградацията и упадъка в политическата сфера,но и на идейната и ценностна деградиралост на обществото в следосвобожденска България,предизвикала моралното и социално израждане на личността.Именно  в това се състои един от основните аспекти на Алековото творчество-да изорази идейния и нравствен конфликт между личността на писателя и духа тна съвремието му .Определян като духовен аристократ и доказал себе си като  изтънчен естет, алеко не е в състояние да остане безучастен свидетел на случващото се в младата свободна държава .С усета на хуманист и свободолюбивия дух на демократ той наблюдава българското общество,чието национално съзнание е все още твърде неукрепено и лесно податливо на чужди влияния.Алеко осъзнава опасността това общество бързо да забрави ценностите от предосвобожденския период на своето съществуване.Причини за това са,от една страна ,непълното усвояване на възрожденските идеали от робските умове,а от друга-прекалената бързина,с която се извършват всички промени в общественото устройство на свободна България.Народът,живял пет века под тежестта на робските окови ,е свикнал в качеството си на безправен член на една общност да не носи отговорност за своите действия,да не поема инициатива за нищо,а винаги да се задоволява с изпълнение на наложени му заповеди.Новата действителност е наречена демакратична и като такава трябва да гарантира на българските граждани определени права и свободи,издигайки ги в равноправни членове на българското общество,които трябва сами да поемат отговорност за постъпките си  и сами да управляват живота си.Факт е обаче,че българинът не е готов да приеме тази свобода ,което поражда редица печални явления в следосвобожденската реалност.За Алеко Константинов,чиято нравствена етика се изразява с думите”свобода,честност и любов”,е непосилно да се примири с духа на своето съвремие.Той е винаги воден от вроденото си чувство за обществена отговорност,социална ангажираност,нравствен максимализъм.Именно затова неговата личностна същност се явява като антипод на  нравствената същност на по-голямата част от неговите съвременници.

    Покварата,лицемерието,стремежът към материално благоденствие са намерили благоприятни условия за развитие в българското общество.Ужасяваща е степента им на разцвет в сферата на уяправленческия елит и в политическата власт.Но не по-незабележимо влияние оказват те върху бита и културата,върху тяхното национално самосъзнание и върху човешката им същност.Прозрял истината за „изпъкналата на повърхността гнусна пяна”в обществения живот на нова България,осъзнал несъвместимостта на своята идеалистична натура с корумпираните държавни институции,Алеко се насочва към писането.Единствено чрез своето изобличително творчество писателят ще има възможността да бъде полезен на своята родина и своя народ.В намерението му чрез произведенията си да разкрие нравствената криза и липсата на духовни ориентири в българското общество може да бъде открито известно сходство с патриарха на българската литература-Иван Вазов,макар двамата да създават различни по жанр творби и да принадлежат на различни поколения интелигенти.Единият,строго придържащ се към патриархалните устои на миналото,другият-отворен към новото и прогреса,но и двамата,черпещи вдъхновение от идеалите и ценностите на Възраждането,претопени в новата действителност.

    Интелигентен ,високообразован,проницателен и критичен,Алеко се прекланя пред таланта на ненадминатеия творец,но и сам успява да остави завидна диря в българското литературно творчество.Страстта му към фейлетоните го въвежда в жанра,който две деситилетия по-рано Хр.Ботев и Л. Каравелов издигат до изключителна сатирична висота.От тях той възприема обобщаващия тип фейлетон и типологизацията на образите.Новото при Алеко е,че фейлетоните му са обърнати не само към настоящето,но и към бъдещето,пронизани са от надеждата на Щастливеца да види България социално справедлива,демократична и напреднала държава,освободила себе си не само от робските окови,но и от оковите на ограничения байганьовски манталитет.Именно затова не може да се твърди ,че творчеството му е някакво обективистично копие на действителността.Въпреки обвързаността на Алековата публицистика с основните теми на българската политическа и обществена реалност в следосвобожденския период,за нея е характерен субективният оценъчен патос,съдържащ се в моралната позиция на хуманиста,писателя,човека.Във всички свои фейлетони той сравнява с идеала,противопоставя го на действителността,но никъде не превръща субективните си видения в единствена художествена реалност.

    Позицията на Алеко се намира в остър конфликт със съвременния политически живот и срещу демагогията на властта той противопоставя своето слово.По този начин,провокиран от конкретен исторически повод,създава и първия си фейлетон-„По изборите в Свищов”,в който е засегната темата за политическия произвол и арогантността на управляващите по време на избори.Тази творба е открито публицистична-изобличението се постига чрез позоваване на конкретни факти ,като авторовата критика е насочена към точно определени адресати.Цитатът от писмо,изпратено от министър-председателя до Алеко Константинов,служи за мото на фейлетона и подчертава обвързаността му с актуалното събитие-избори за Народно събрание през 1894г.,в които писателят се кандидатира за народен представител,но не бива избран.Алеко успява да изобличи типичните черти на Стоиловото управление-притворство,лицемерие,несъответствие между думи и дела,сблъсъка между обещанията на на управляващата партия и разбойническите методи,с които тя превзема властта.Молбата на Алеко за спиране на „явно беззаконните”морални влияния”на свищовските представители на властта” изразява гражданско и демократично доверие в понятието за властта,чието предназначение е да защитава правата на всеки отделен човек и да не допуска беззаконие.Чрез тази своя надежда Алеко демонстрира своето по-развито гражданско съзнание,,ръководено от идеала на човека,който притежава определени права и е готов да ги отстоява по зааааконен път.Неговият стремеж към демократизъм и правда обаче се сблъсква с политическата действителност.Оказва се,че за новата българска политика идеалите са средство за постигане на определена цел,а словото е лъжовно.Парадоксално звучи разрешението”Окръжният управител да се придържа строго към границите на закона”,когато методите му са явно беззаконни и терористични.Ударът на Алековата сатира е насочен именно към лицемерието и демагогията на управляващата политическа класа.Неговата сила е подсилена от типичната за фейлетоните ирония на фактите,изразяваща се в употребата на имена на действителни личности,конкретизиране мястото на действието още в самото заглавие,цитиране на писма,театрални и лични разговори.По този начин се подсилва достоверността на авторовите думи,които едновременно съдържат и коментар на случващото си.Субективната гл.т. се проявява в избора на използваните епитети и думите в кавички,като ирония е заложена в разминаването  между смисъла на словосъчетанието”морално влияние”,афиширано в публичното пространство,и грубото насилие над народа по време на изборите.

    Друг фейлетон,който разглежда изборната тематика и представя негативното авторово отношение към терора и беззаконието в българския политически живот,е „разни дреболии”.Поводът за написването му отново е конкретно събитие от действителността в следосвобожденска България,но за разлика от първия Алеков фейлетон,този има за цел да изобличи не само политическите беззакония,но и раболепието на българската преса..Представителният вестник „Мир” публикува съобщение,че администрацията не е взимала участие в изборите и принципите за свобода и законност са спазени навсякъде.Осъзнавайки пълното разминаване между това твърдение и реалната ситуация,Алеко прави тъжната констатация за българската преса:”Каква жалка ирония в тези две думи!”Като пълен нравствен максималист,изповядващ  моралните ценности на хуманист и демократ,Алеко не може да се примири с факта,че в България тези универсални човешки стойности са напълно потъпкани,а на тяхно място царят насилие,беззаконие,пълно потъпкване на гражданските права и на демократичните принципи,които биват толерирани от раболепни чиновници.Тази реаллност е в пълно противоречие с неговата духовна същност.Тя го принуждава да избере позицията на недоволен човек,който има правото да критикува действителността и да оценява събитията през призмата на собствените си  идеалистични възгледи,осъзнавайки своето превъзходство от морална гледна точка.