Албанския елемент в българските земи

  •  

    Въведение

     

     

    Албанците и другите балкански народи съжителстват на Балканите още от времето на Средновековието, но отношението между тях все още са рядко обект на проучвания. Едно от обясненията за това е слабия интерес на учените към самата история на Албания и албанците, в сравнение с останалите балкански народи. Затова и интереса за написване на курсова работа на тази тема е провокиран именно от слабото проучване на албанския народ.

     

    Между многото особености , характеризиращи историята на албанците , една от най-интригуващите се отнася до техните постоянни миграции на Балканите и извън тях. От появата им в историческата сцена под това народностно име в XI в. албанците постоянно са в постоянна мобилност , обусловена както от чуждия натиск отвън, така и от начина им на живот и демографския прираст. Затова целта на курсовата работа е да проследи миграционната вълна на албанците и да открие какво влияние оказала албанския елемент върху историческите събития в Източните Балкани.

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

    Глава първа

    Произход на албанците

     

    Народностното име на албанците се появява и утвърждава през XI- XII век , но още през II век географът Птолемей споменава съществуването на град Албанополис, намиращ се някъде в днешна Северна Албания. Много често този извор се използва като доказателство за автохтоността на албанците в тази област, но едва ли едно народностно име би се съхранило близо десет века, след като е изчезнало от изворите.

    За първи път в славянските извори се споменава Арбан в Хилендарската грамота на сръбския владетел Стефан Неман от 1198г ,където той казва,че завзел Зета с градове „ и од Аръбанась Пилоть”[1]. Именно от тази област произхожда и утвърдилото се в латинските извори „ Albani” Първото споменаване на областта в латински е от средата на XII век и е за титла на един епископ- арбански. Поради липса на домашни албански извори не е ясно как се назовавали самите албанци през Средновековието , но названието „арбан” се е запазило е различни краища на Северна Албания . „арбън”  в части на Южна Албания.[2] Албанците заселил се в Южна Италия в XV-XVI век се назовават и до днес „арбереши” , тези в Гърция -„арванати”, а в Северна България се среща названието „арбанаси” [3].

    За да се определи родината на албанците и мястото от е започнало тяхното разселване е нужно да се локализира областта Арбан. Някои историци я локализират между поречието на реките Шкумбин и Мати , равнината на Круя и планините в Северна Албания. Като център на Албания историците посочват град Круя правейки връзка със споменатия от географа Птолемей гр. Албанополис. Като северните граници на областта Арбан може да се приеме спомената в грамотата на Стефан Неман от1198г. област Пилот обхващаща планинския масив между Шкодреското езеро и Косово. Останалите граници на Арбан могат да се определят според западните граници на Самуилова България.

    Локализирането на днешна Северна Албания Арбан съвпада с района, в който се намират археологическите находища на от културата „ Комани-Круя” Албанските археолози смятат културата за приемник на старото илирийско население. [4] Те я отнасят в периода на последните десетилетия на VI век до началото на IX век. , когато е създадена византийската тема Дирахион. Находките от тази култура обхващат района само на Северна Албания , което навежда повечето археолози и историци на мисълта , че именно в тази област се е формирало ядрото на албанската народност, а от тук и теорията за илирийския произход на албанците. Албанската Историография твърдо държи на тезата, че съвременните албанци са потомци на илирийското предславянско население. Тази теза е свързана най-вече с опита да се омаловажи славянската колонизация в днешните албански земи и влияните на славянския елемент върху етногенетичните процеси в тях, [5] въпреки че историческите паметници потвърждават заселването на славяните около Шкодреското езеро , в околностите на Драч и в Южна Албания , като се приема, че славянизирането на тези райони както и в Македония , Тесалия и Епир и континентална Гърция започват през 578г и трае чак до IX век.[6] Според тезата на  известният  български езиковед Владимир Георгиев оформена след задълбочено проучване на албанския език албанците не са потомци на илирийците. [7] Те са се оформили като етническа група в земите на днешна  Западна Румъния и в хода на Великото преселение на народите се оттеглили към днешното албанско крайбрежие по течението на река Морава. Но все пак албанците са включени към групата на балканските номади , за които  се смята , че са потомци именно на автохтонното балканско население , които били изтласкани в планините от прииждащите славяни. Това довело до заменяне на земеделието с номадското скотовъдство. В тази група влизат каракачаните( гръкоезични номади) , власи ( романизирани жители на Дунавското крайбрежие) и илирийското население разположено в планинската област Арбан – албанци. Между номадите се осъществявали контакти, които се създават вследствие  на зачестили предвижвания на големи групи на населението след X век. Стопанския напредък и демографския прираст при условие на скотовъдство поражда нужда от увеличение на стадата ,а оттам площите за паша. За това може да се предполага ,че през XI- XIII век е имало  преселения на албанци , чиято посока най-често е била към обезлюдени по-рано краища.

     

     

    Глава втора

    Миграция на албанския народ

    Според познатите до сега извори масовата миграция на албанците започва някъде във втората половина на XII век. Сигнал за настъпващото раздвижване сред албанските племена е съобщението на византийския писател Пахимер , че през 1280г. албанците станали самостоятелни и нанесли разрушения по-рано от земетръс Драч. [8] Те разграбили града и го напуснали. В същия исторически период е засвидетелствано  заселването на албанци в далматинския пристанищен град Потор и околността му. Тук те дошли в района на Шкодреското езеро. Вероятно първите по-масови преселения на албанците на юг са станали през първата половина на XIII в. В подписания през 1268 г. договор между император Михаил III Палеолог и епирския деспод Михаил II Ангел се споменава за насилствено преселване на албанците в южна Тесалия , с цел да я бранят от нападения на латинците от Атина. [9] Това довело до масовото преселение на албанците в периода края на XIII в. и XIV в. В този период числеността на населението се увеличила в условията на една географска среда, която предполага малко възможности за увеличаване на традиционното производство. Планините не били повече в състояние да осигурят средства за живот на своите жители, чийто брой достигнал критични високи стойности. Мнозина от тях били принудени да търсят нови земи за заселване и за развитие на стопанската дейност. Създали се предпоставки за мощна миграционна вълна на планинското албанско население , насочено извън границите на тяхната първоначална родина.  Количественото на албанския етнически елемент съвпадало по време с подходящи за албанската миграционна вълна явления в политическия живот на пространни части от Балканския полуостров. Създаването на обширната сръбска държава на Стефан Душан , която включвала практически всички албански земи и Северна Гърция, улеснило предвижването на албанския етнически елемент на юг. Съществуването на различни по-големина и характер владения в южните области на Континентална Гърция и Островна Гърция , както и в Пелопонес , чийто владения имали нужда от войници и земеделци , създали благоприятна среда за разширяване на обхвата на албанската колонизация я южна посока.