Абсурдизмът при Булгаков и Гогол в 'Дяволиада' и 'Нос'

  •  

     

    Николай Василиевич Гогол и Михаил Булгаков са два неоспорими таланта на руската литературна сцена. Представители са на две столетия, много различни по своя дух, политическа обстановка и поетически търсения. Епохата на Гогол е преди премахването на крепосното право от 1861 година, а Булгаков твори основно през двадесетте и тридесетте години на ХХ век. Николай Василиевич въвежда абсурдистката линия в руската литература, а Булгаков е блестящ негов продължител. Абсурдисткият похват представя техният комически гений в цялата му пъстрота. Защо всъщност  е нужен този така странен прочит на руската действителност? Причините се коренят в самата действителност. Нима двете епохи не са източник на абсурда? Крепостна Русия от първата половина на XIX век е гнездо на службогонство,притворство пред висшестоящия и всякакви подлости с цел придобиване на обществено положение. Чинът определя човека. СССР от първата половина на XX век е свърталище на дребни интереси,доносничества, завист. Царска крепостна Русия и съветска Русия по същество са еднакво тоталитарни общества, в които човекът попада в циркулацията на огромната бюрократична машина, където бива погълнат, смазан, обезличен, отнета му се духовността,губи всичко човешко.

    Чрез абсурдизма като похват се постига блестяща сатира на действителността. Обект на остро социално изобличение у Гогол е Петербург, възприеман като люлка на всяко зло. Той е новият  град,в чиято утроба попада човекът, за да загуби себе си сред хилядите пипала на каменното чудовище.В ХIХ век  Москва е още свещена, символ на традициите, свързвана е с майчиното начало,тя е контрапункт на настъпващото откъм Петербург бездуховие. След по-малко от деветдесет години Москва е заменила тогавашния Ленинград. Попаднали там, хората се лутат в лабиринта от разлини институции в опит да разрешат проблемите си,а така се объркват, че само си създават нови. Моделът на абсурдно представяне на събитията отреалността всъщност изобразява абсурдонстта на тази реалност.

    В "Нос" от Гогол, носът на един колежки асесор, представящ се за майор, не само заживява отделен живот, но има и по-висок чин от притежателя си. За това Ковальов е принуден да се държи притворно дори с част от собсвеното си тяло, заставян от вечните порядки на любезничене с висшестоящия.  В  "Дяволиада" от Булгаков,  Коротков попада в страшната бюрократична система в опит да възвърне службата си - единствен залог за сигурно и спокойно съществуване. И двамата герои възприемат първонално страшната си участ като магия, но това, че няма логично обяснение не ги спира да търсят правата си. И сякаш те са единствените, които осъзнават абсурдността на ситуацията, всички други се вглеждат в малкото, в незначителното. Двете творби са много различни на сюжетно ниво. Докато в "Нос" действието се върти около ненадейно изгубения нос на колежкия асесор Ковальов, в "Дяволиада" фабулата е базирана върху уволнението на деловодителя Вартоломей Коротков. Всъщност положението на двамата герои не е много различно. Носът за Ковальов означава за него запазване на мястото в социалната йерархия, а службата за Коротков е единственият начин за вписване в общество, в което безработните са почти престъпници. И в двете творби е използван мотивът за двойника,за да се предстви обезличаванто на човека. В "Нос" своеобразен двойник на героя е  неговият избягал обонятелен орган, който със своя чин засенчва собственика си. В "Дяволиада" В.П. Коротков бива объркан с В.П. Колобков. Овеществяванетоу Гогол, вземането на бакембарди, ботуши или нос за важните във взаймоотношението човек - предмет свидетества за  обезличаването на индивида, загубил  лицето си в океана от вещи. У Булгаков се стига до показателното "Няма документ- няма човек". До такава степен отделната личност не представлява нищо друго освен нищожно болтче от съветската машина, че тя може да бъде заменена без никакви колебания. И в двете творби двойниците са образ на изначалното зло, което идва за да погуби човека, да заеме мястото му. В "Дяволиада" и олицетворението на злото - Наполеонкер има своя двойник, защото демоничното е многолико, то се появява навсякъде около човека, за да го ужаси, да го доведе до отчаяние и да затъмни разсъдъка му. Субектите, предизвикващи абсурда в двете творби претърпяват непрекъснати метаморфози. Възгордяването на носа и "внезапното му отделяне от неговото място, бягството и маскирането ту като чиновник, ту най-сетне в собствения му вид..." обърква Ковальов, той си обяснява това неразбираемо преобразяване само чрез магия. В "Дяволиада" героят възкликва: о аз нищо не мога да разбера, ту с брада, а след минута без брада. Направо не разбирам...И гласа си променя.." Превъплъщението е знак за свръхестественото, например в гръцката митология само боговете могат да заемат, какъвто лик пожелаят. У Гогол тези метаморфози спомагат за генерирането на абсурда,превръщането на носа ту в отделна личност със свой живот и чин, ту в обикновен обонятелен орган показва, че неживото спокойно може да съществува отделно, както и да бъде само част от живото. У Булгаков различните превъплъщения, включително в котарак свидетелстват за демоничната същност на Наполеонкер, сякаш дошъл в Кимат, за да отнеме спокойствието и службата на Коротков, да го съсипе духовно и материално. Докато събитията в "Нос" са представени  безпристрастно като весникарска хроника, лишени са от всякакво обяснение, в повестта на Булгаков читателят може да открие логика в нелогичното, да приеме, че Наполеонкер има близнак, а нещастният Коротков постепенно полудява, след като  загубва работата си, под въздействието на силния стрес. Докато носът у Гогол се появява също толкова неочаквано, колкото е изчезнал и с това се възстановява балансът, в повестта на Булгаков хаосът и абсурдът градират стремглаво и в края довеждат не само до психическата, а и до физическата смърт на уволнения деловодител.